Айра Левин - Бебето на Розмари

Полицаят протегна ръка и мисис Кастивът му подаде листа.

— Благодаря — каза той. — Ще се погрижа да го получите обратно, щом си свършим работата.

Тя си свали очилата, пусна ги на верижката и закри очи с ръцете си в бели ръкавици.

— Не вярвам — каза тя. — Просто не мога да повярвам. Тя беше толкова щастлива. Всичките й тревоги бяха забравени.

Мистър Кастивът сложи ръка на рамото й, сведе поглед и поклати глава.

— Знаете ли името на някой неин роднина? — попита полицаят.

— Тя нямаше роднини — отвърна мисис Кастивът. — Беше съвсем сама. Нямаше си никого, само нас.

— Нямаше ли брат? — запита Розмари.

Мисис Кастивът си сложи очилата и я погледна. Мистър Кастивът вдигна поглед и хлътналите му очи проблеснаха изпод периферията на шапката.

— Така ли? — запита полицаят.

— Каза ми, че имала брат — добави Розмари. — Във флотата.

Полицаят погледна към семейство Кастивът.

— Това е ново за мен — каза мисис Кастивът, а съпругът й допълни — и за двама ни.

— Знаете ли какъв чин има или къде е разквартируван? — попита полицаят.

— Не, не зная — отвърна Розмари и се обърна към семейство Кастивът. — Тя спомена, че имала брат онзи ден в пералното помещение. Казвам се Розмари Удхаус.

— Ние сме в апартамент 7Д — добави Гай.

— Разбирам чувствата ви, мисис Кастивът — каза Розмари. — Тя изглеждаше толкова щастлива и пълна с надежди за бъдещето. И каза наистина чудесни неща за вас и за съпруга ви. Колко благодарна е и на двама ви за помощта, която й оказвате.

— Благодаря ви — каза мисис Кастивът, а съпругът й добави — Много мило от ваша страна, че ни го казвате. Това ще ни помогне да понесем бедата.

— Значи не знаете нищо друго за този неин брат, освен че е във флотата? — запита полицаят.

— Само това — отвърна Розмари. — Не мисля, че тя държеше много на него.

— Сигурно няма да ви е трудно да го откриете — каза мистър Кастивът — с тази рядка фамилия Джонофрио.

Гай отново прегърна Розмари и се отправиха към къщата.

— Просто съм потресена, толкова съжалявам — каза Розмари на семейство Кастивът, а Гай добави:

— Толкова е жалко, толкова…

Мисис Кастивът им благодари, а мъжът й каза някаква дълга фраза с шиптящ глас, от която те единствено разбраха думите „последните й дни“.

Качиха се до горе с асансьора („Боже мой!“ повтаряше нощният портиер Диего „Боже мили!“), погледнаха унило към добилата призрачен вид врата на апартамент 7А и тръгнаха по разклонението на коридора към собствения си апартамент. Мистър Келог от 7Ж подаде нос иззад вратата си, заключена с верига и ги запита какво става долу. Казаха му.

Седнаха на ръба на леглото си за няколко минути, замислени за причината, подтикнала Тери към самоубийство. Съгласиха се, че само ако някой ден разберат от семейство Кастивът съдържанието на бележката, ще научат истинската причина за жестоката й смърт, на която почти бяха станали свидетели. А дори и да знаеха какво пише в бележката, твърдеше Гай, пак можеше да не разберат цялата истина, защото част от нея сигурно е била непонятна и за самата Тери. Нещо я е подтикнало към наркотиците, нещо я е подтикнало към смъртта. А какво е било това нещо, вече бе прекалено късно да се разбера.

— Помниш ли какво каза Хъч? — запита Розмари. — Че в тази сграда стават повече самоубийства, отколкото в други къщи.

— О, Роз, — възкликна Гай — това са глупости, скъпа, тази история за „опасната зона“.

— Хъч е убеден в съществуването й.

— И въпреки това са глупости.

— Представям си какво ще каже, когато разбере всичко това.

— Ами не му казвай — каза Гай. — Той по никой начин няма да научи от вестниците.

Същата сутрин работещите в нюйоркските вестници бяха обявили стачка и се носеха слухове, че са готови да я продължат цял месец, че и повече.

Те се съблякоха, взеха си душ, продължиха една прекъсната игра на анаграми; после се любиха и намериха в хладилника бутилка мляко и чиния студени спагети. Тъкмо преди да угасят лампите в два и половина, Гай се сети да прослуша телефонния секретар. Оказа се, че е получил роля в една радиореклама за вино „Креста Бланка“.

Той скоро заспа, но Розмари лежеше будна до него, а пред погледа й бе само обезобразеното лице на Тери и единственото й око, вторачено в небето. След малко обаче, тя се озова в католическото училище „Дева Мария“. Сестра Агнес размахваше юмрук под носа й и я лишаваше от длъжността й на отговорник на учениците от втория етаж. „Понякога се чудя как изобщо е възможно да те изберат за отговорник на каквото и да било!“ — крещеше тя. Събуди я удар по стената и тя чу гласа на мисис Кастивът „И моля те не ми казвай какво разправяла Лора-Луис, защото това не ме интересува!“ Розмари се обърна на другата страна и зарови лице във възглавницата.