Айра Левин - Бебето на Розмари

— Много се скубят — вметна Хъч.

— Има и друго семейство, с което всъщност още не сме се запознали. Те са приели едно момиче, което преди е било пристрастено към наркотици. С нея се запознахме. Те са я излекували напълно и скоро ще я записват в школа за секретарки.

— Всичко това звучи така, все едно че сте се преселили в някакво благотворително дружество — каза Хъч. — Възхитен съм.

— Сутеренът е малко зловещ — каза Розмари. — Всеки път, като слизам долу, те проклинам.

— За Бога, защо мен?

— Заради историите ти.

— Ако имаш предвид онези, които пиша, и аз самият се проклинам. Ако имаш предвид онези, които ти разказах, със същото основание можеш да проклинаш сигнала за пожар вместо огъня или службата за прогноза на времето вместо тайфуните.

— Но отсега нататък няма вече да бъде толкова лошо — кратко каза Розмари. — Онова момиче, което споменах, ще слиза долу с мен.

— Очевидно, вие двамата сте оказали здравословно влияние, както предположих и къщата вече не е развъдник на ужасии. Дано съдът за лед ви служи добре и поздрави Гай от мен.

Появиха се и семейство Кан от апартамент 7Г . И двамата бяха доста едри, около тридесет и пет годишни и имаха двегодишна любопитна дъщеричка, на име Лиза.

— Как се казваш? — запита Лиза, седнала в количката си. — Изяде ли си яйцето? Изяде ли си Капитан Хрус? Кой е той?

В петък вечер на седемнайсети септември Розмари и Гай заедно с още две двойки отидоха на предпремиерата на пиесата „Мисис Дали“ и после на гости у един фотограф, Ди Бертийон, в студиото му на Западна Четиридесет и осма улица. Между Гай и Бертийон възникна спор по повод политиката на Професионалния съюз на актьорите да възпрепятства наемането на актьори чужденци — Гай я считаше за правилна, а Бертийон беше на противното мнение. Въпреки че останалите гости потушиха кавгата в поток от шеги и клюки, Гай и Розмари се измъкнаха скоро след това около дванайсет и половина.

Нощта беше топла и благоуханна и те тръгнаха пеша. Когато наближиха високия тъмен силует на Брамфорд, забелязаха на тротоара пред сградата група от около двадесет души, образуваща полукръг отстрани на една паркирана кола. Две полицейски коли блокираха пространството от двете страни, а сигналните им лампи светеха в червено.

Розмари и Гай ускориха крачка хванати за ръце и изпълнени с лоши предчувствия. По улицата колите забавяха ход, а в Брамфорд със скърцане се отваряха прозорците и се появиха глави измежду орнаментите на улуците. Нощният портиер Тоби излезе от къщата, понесъл едно светлокафяво одеяло, което един от полицаите пое от ръцете му.

Покривът на колата, която беше Фолксваген, беше смачкан от едната страна. Предното стъкло бе силно напукано. „Мъртва е“ каза някой, а друг добави „Погледнах нагоре и помислих, че това е някаква гигантска птица, спускаща се надолу като орел…“

Розмари и Гай се повдигнаха на пръсти и проточиха шии над раменете на събраните хора. „Сега моля да се отдръпнете“ каза един полицай в центъра на групата. Стената от рамене се раздели, някакъв мъж пред тях, облечен в спортна риза се отдръпна. На тротоара лежеше Тери, едното й око бе вперено в небето, а половината от лицето й представляваше червена каша. Метнаха върху й светлокафявото одеяло. Веднага щом я покри, върху него изби червено петно, после още едно.

Розмари се извърна, затворила очи, и машинално се прекръсти. Беше стиснала здраво устни от страх да не повърне. Гай трепна и пое дълбоко дъх.

— О, Боже — простена той. — Боже мой!

— Моля, отдръпнете се! — каза им един полицай.

— Ние я познаваме — каза Гай.

— Как се казва? — обърна се към тях друг полицай.

— Тери.

— Тери коя? — Беше около четиридесетгодишен и се потеше. Очите му бяха сини и хубави с гъсти черни мигли.

— Роз? Как се казваше тя? Как й беше фамилията? — запита Гай.

Розмари отвори очи и преглътна.

— Не си спомням — каза тя. — Италианско име, започва с Д. Доста дълго. Тя се шегуваше с правописа му. Че и тя не можела да го напише.

— Тя гостуваше на семейство Кастивът от апартамент 7А — каза Гай на синеокия полицай.

Приближи се друг полицай с лист бледожълта хартия за писма в ръка. Зад него вървеше мистър Миклъс със стиснати устни. Беше облечен в шлифер направо върху раираната си пижама.

— Кратко и ясно — каза полицаят на синеокия и му подаде жълтия лист. — Залепила го е с лейкопласт на рамката на прозореца, за да не го издуха вятърът.

— Там има ли някой?