Айра Левин - Бебето на Розмари

— А според мен приликата е голяма — каза Розмари.

— Може и така да е — съгласи се момичето — щом всички ми го казват. Но аз не мога да я открия. А бих искала, повярвайте ми.

— Познавате ли я? — запита Розмари.

— Не.

— От начина, по който казахте „Ана Мария“, си помислих…

— О, не, просто я наричам така. Предполагам за това, че често ми се налага да говоря с хората за нея. — Тя избърса ръката си в панталоните си, протегна я и пристъпи напред усмихната. — Казвам се Тери Джонофрио — представи се тя. — Самата аз не мога да го напиша правилно, така ме няма защо вие да се опитвате.

Розмари се усмихна и стисна ръката й.

— Аз съм Розмари Удхаус — каза тя. — Ние сме новите наематели. А вие отдавна ли живеете тук?

— Аз изобщо не съм наемателка — отговори момичето. — Просто живея у мистър и мисис Кастивът на седмия етаж. Може да се каже, че съм им нещо като гостенка от месец юни. А вие познавате ли ги?

— Не — усмихна се Розмари, — но апартаментът ни е точно до техния и едно време е бил част от него.

— За бога! — възкликна момичето. — Значи вие наехте апартамента на старата дама! Мисис… онази, която почина!

— Гардиния.

— Точно така. Тя беше много близка приятелка на семейство Кастивът. Отглеждаше разни билки и ги носеше на мисис Кастивът да готви с тях.

— Когато за пръв път дойдохме да разгледаме апартамента, — кимна Розмари — една от стаите беше пълна с разни растения.

— А след като почина, — продължи Тери — мисис Кастивът си направи миниатюрна зимна градина в кухнята и сама ги отглежда.

— Извинете ме. Трябва да сложа омекотител — каза Розмари. Тя се изправи и извади шишето от коша за пране върху пералнята.

— А знаете ли вие на кого приличате? — запита Тери, а Розмари каза, докато отвинтваше капачката.

— Не. На кого?

— На Пайпър Лори.

— О, не! — разсмя се Розмари. — Странно, че го казвате, защото навремето съпругът ми е излизал с Пайпър Лори, преди тя да се омъжи.

— Сериозно? В Холивуд?

— Не, тук. — Розмари напълни капачката на шишето, Тери отвори вратата на пералнята и Розмари й благодари, като изсипа течността вътре.

— А съпругът ви? Той също ли е актьор? — запита Тери.

Розмари доволно кимна, докато затваряше шишето.

— Без майтап! А как се казва?

— Гай Удхаус — отвърна Розмари. — Участвал е в „Лутер“ и „Никой не обича албатроса“, освен това много работи в телевизията.

— О, аз по цял ден гледам телевизия — каза Тери. — Бас държа, че съм го виждала! — Някъде в сутерена се чу звън от строшено стъкло — вероятно бутилка или прозорец. — Ау! — възкликна Тери.

Розмари се сви и неспокойно погледна към входа на пералното помещение.

— Мразя го този сутерен — каза тя.

— Аз също — каза Тери. — Добре, че вие сте тук. Ако сега бях сама, щях да умра от страх.

— Сигурно някой от доставчиците е изпуснал бутилка — каза Розмари.

— Чуйте, бихме могли винаги да идваме тук долу заедно — предложи Тери. — Нали вратата ви е точно до асансьора за доставки? Мога да ви звънвам на вратата и да слизаме тук заедно. А можем и предварително да се уговаряме по телефона.

— Би било чудесно — съгласи се Розмари. — Мразя да идвам тук сама.

Тери доволно се засмя, поколеба се преди да заговори и после продължи усмихната.

— Имам амулет, който носи щастие и може би ще помогне и на двете ни! — Тя разкопча яката на блузата си, измъкна сребърна верижка и показа на Розмари увисналата на края й изящно изработена сребърна топчица, с диаметър около два сантиметра.

— Ах, колко е красива! — възкликна Розмари.

— Нали? — каза Тери. — Мисис Кастивът ми я даде онзи ден. Била на триста години. Тя е отгледала растението, с което е пълно топчето в малката си зимна градина. Носи щастие или поне така се говори.

Розмари разгледа по-внимателно амулета, който Тери държеше между палеца и върха на показалеца си. Беше пълен с някакво зеленикавокафяво поресто вещество, което прозираше през дупчиците в среброто. Някаква горчива миризма я накара да се отдръпне. Тери се засмя отново.

— И аз не си падам много по миризмата, — каза тя — но се надявам, че помага!

— Много красив амулет — каза Розмари. — Досега не съм виждала подобно нещо.

— От Европа е — каза Тери. Тя се облегна на една от пералните и се залюбува на топчицата, като я въртеше между пръстите си. — Семейство Кастивът са най-чудесните хора на света, без изключение — продължи тя. — Прибраха ме буквално от улицата. Припаднах на Осмо авеню и те ме прибраха тук и ме приеха като майка и баща. Или може би като баба и дядо.