Айра Левин - Бебето на Розмари

Другият поклати отрицателно глава. Синеокият полицай прочете съдържанието на бележката, замислено прехапал долната си устна.

— Тереза Джонофрио — каза той. Произнесе го като италианец.

Розмари кимна утвърдително.

— В сряда вечерта човек не би допуснал, че я занимават някакви тъжни мисли — каза Гай.

— Нищо друго освен черни мисли — каза полицаят, докато прибираше листа в бележника си.

— Познавахте ли я? — обърна се мистър Миклъс към Розмари.

— Съвсем бегло — отвърна тя.

— О, естествено, — каза мистър Миклъс — вие също сте на седмия етаж.

— Хайде, мила, да се прибираме — обърна се Гай към Розмари.

— Имате ли някаква представа къде можем да намерим семейство Кастивът? — попита ги полицаят.

— Абсолютно никаква — отговори Гай. — Ние изобщо не ги познаваме.

— По това време обикновено са си вкъщи — намеси се Розмари. — Чуваме ги през стената. Спалните ни са една до друга.

Гай сложи ръка на рамото й.

— Хайде, миличка. — Те кимнаха на полицая и на мистър Миклъс и пристъпиха към входа на сградата.

— Ето ги, прибират се — каза мистър Миклъс. Розмари и Гай спряха и се обърнаха. Откъм центъра на града, откъдето те самите бяха дошли, идеха висока едра белокоса жена и слаб висок мъж, който си тътреше краката.

— Семейство Кастивът? — запита Розмари и мистър Миклъс кимна.

Мисис Кастивът бе облечена в светлосиня пелерина, а ръкавиците, шапката, чантата и обувките й бяха снежнобели. Подобно на медицинска сестра, тя придържаше лакътя на съпруга си. Той беше ослепителен — с пъстро лятно сако, червени широки панталони, розова папионка и сива мека шапка с розова панделка. Беше на седемдесет и пет години, а може би и повече. Жена му беше на шестдесет и осем или и девет. Те се приближиха с лица, изразяващи младежко любопитство и с любезни напрегнати усмивки. Полицаят пристъпи напред да ги посрещне. Усмивките им станаха несигурни, а сетне угаснаха. Мисис Кастивът разтревожено каза нещо. Мистър Кастивът се намръщи и поклати отрицателно глава. Широката му уста с тънки устни беше толкова розова, все едно че си бе сложил червило. Лицето му бе тебеширено бяло, а очите му бяха малки и блестящи, разположени дълбоко в кухините. Тя имаше голям нос и нацупена плътна долна устна. Носеше очила с розови рамки на верижка, която се спускаше иззад семплите й перлени обици.

— Вие ли сте семейство Кастивът от седмия етаж? — запита полицаят.

— Да — отвърна мистър Кастивът с дрезгав глас, който едва се чуваше.

— При вас ли живее млада жена на име Тереза Джонофрио?

— Така е — каза мистър Кастивът. — Какво има? Нещо лошо ли е станало?

— Пригответе се да чуете доста неприятна новина — каза полицаят. Той замълча и погледна първо него, после нея и добави — тя е мъртва. Самоубила се е. — Той повдигна ръка с палец, насочен назад. — Хвърлила се е от прозореца.

Те го гледаха, но изразът на лицата им не се промени, като ме нищо не бе казал. После мисис Кастивът се наведе настрана и погледна зад полицая към одеялото с червени нетна, отново се изправи и го загледа в очите.

— Това е невъзможно — каза тя със същия висок глас и със същия акцент, който Розмари и Гай бяха чували през стената. — Сигурно грешите. Някой друг лежи там под одеялото.

— Арти, пусни тези хора да погледнат — каза полицаят, все така загледан в нея.

Мисис Кастивът мина покрай него с окаменяло лице.

— Знаех, че ще се случи — каза мистър Кастивът без да помръдне от мястото си. — На всеки три седмици тя изпадаше в дълбока депресия. Забелязах го и предупреждавах жена ми, но тя не ми обръщаше внимание. Тя е оптимист и отказва да приеме, че нещата невинаги се оказват такива, каквито тя иска.

Мисис Кастивът се върна.

— Това не значи, че се е самоубила — каза тя. — Тя беше много весело момиче и нямаше никакви причини да се самоубива. Трябва да е било злополука. Сигурно е миела прозорците и е загубила равновесие. Тя все се опитваше да ни изненада като чисти и ни помага в домакинството.

— Не може да е миела прозорци в полунощ — каза мистър Кастивът.

— Защо пък не? — ядосано каза мисис Кастивът. — Според мен е напълно възможно!

Полицаят извади от бележника си жълтия лист и им го подаде.

Мисис Кастивът се поколеба, после го взе, огледа го от двете страни и го прочете. Мистър Кастивът наведе глава над рамото й и също го прочете, като мърдаше тънките си розови устни.

— Това нейният почерк ли е? — попита полицаят.

— Да. Сигурен съм — каза мистър Кастивът, а жена му кимна.