Айра Левин - Бебето на Розмари

Сестра Агнес беше бясна. Малките й прасешки очички бяха присвити и наподобяваха две цепки, а ноздрите й се издуваха, както винаги в подобни моменти. Заради Розмари се наложи да зазидат всички прозорци и сега „Дева Мария“ бе изключено от конкурса за най-красиво училище, организиран от фондацията „Уърлд Хералд“. „Ако ме беше послушала, изобщо нямаше да се наложи да постъпим така!“ продължи да грачи сестра Агнес със среднозападен акцент, „Щяхме да бъдем напълно готови за действие вместо да започваме от нулата.“ Чичо Майк се опита да я усмири. Той беше директор на училище „Дева Мария“, което беше свързано посредством коридори с козметичния му магазин в Южна Омаха. „Предупреждавах те, че нищо не бива да й казваме предварително“ продължи сестра Агнес малко по-тихо, а свинските й очички злобно святкаха към Розмари. „Предупредих те, че тя няма да го приеме. Нямаше нужда да бързаме да я посветим в тайната.“ (Розмари беше казала на сестра Вероника за зазиданите прозорци и сестра Вероника беше оттеглила кандидатурата на училището от конкурса. В противен случай никой нямаше да забележи и те щяха да спечелят. И въпреки всичко, добре направи, като й каза. Едно католическо училище не биваше да си служи с мошеничества, за да победи.) „Която и да е! Всяка може да бъде!“ каза сестра Агнес. „Единственото, което се иска от нея, е да бъде млада, здрава и да не е девствена. Няма нужда да е наркоманка и курва от бордеите. Не ти ли го казвах още в началото? Която и да е. Щом е млада, здрава и не е девствена.“ Но това не й говореше нищо. Още по-малко пък на чичо Майк. Затова Розмари отново се обърна на другата страна и вече беше събота следобед и тя, Брайън, Еди и Джийн се намираха пред сергията с бонбони в театър „Орфей“ и после влязоха вътре да гледат Гари Купър и Патриша Нийл в „Изворът“, само че на живо, а не на кино.

Следващия понеделник сутринта Розмари тъкмо изпразваше голям плик с покупки, когато на вратата се позвъни. Погледна през шпионката и видя мисис Кастивът, чиято бяла коса бе навита на ролки и покрита със синьо-бяла кърпа за глава. Тя гледаше сериозно право пред себе си, като че ли всеки момент ще я фотографират за паспорт.

— Здравейте. Как сте? — поздрави Розмари като отвори вратата.

— Добре — отвърна мисис Кастивът с измъчена усмивка. — Мога ли да вляза за минутка?

— Разбира се. Моля, заповядайте — каза Розмари, отстъпвайки назад да отвори широко вратата. Усети слаба, но остра миризма, докато мисис Кастивът мина покрай нея, и тя позна мириса на сребърния амулет на Тери, пълен с порестото зеленикавокафяво вещество. Мисис Кастивът носеше много тесни панталони, които никак не й отиваха. Хълбоците и бедрата й бяха масивни и покрити с тлъстини. Панталоните бяха яркозелени, а нагоре бе облечена в синя блуза. От задния й джоб стърчеше отвертка. Тя се спря в коридора между вратите на кухнята и бъдещата детска, сложи си очилата и се усмихна на Розмари. За миг Розмари си спомни някакъв сън, който бе сънувала преди една-две нощи — как сестра Агнес я ругаеше за зазиданите прозорци. Тя го пропъди и вежливо се усмихна, очаквайки да чуе каква е целта на посещението на мисис Кастивът.

— Дойдох просто да ви благодаря — каза мисис Кастивът — за добрите думи, които ни казахте онази нощ. Че горкичката Тери е споделила с вас колко ни е благодарна за онова, което сторихме за нея. Не можете да си представите колко утешително е да чуете подобно нещо в такъв тежък момент. Защото тогава и двамата си мислехме, че може би по някакъв начин сме й изменили и сме я подтикнали към смъртта, макар че от бележката стана съвсем ясно, че го е сторила по собствена воля. Така или иначе, за нас бе много важно да чуем тези думи, казани по такъв начин от човек, на който Тери се е доверила тъкмо преди края.

— Моля ви, няма нужда да ми благодарите — каза Розмари. — Аз просто повторих думите й.

— Много хора не биха си направили труда — отвърна мисис Кастивът. — Просто биха отминали, защото смятат, че не си струва усилието да си отворят устата. Когато станете на моите години, ще разберете, че подобни прояви на добронамереност все по-рядко се срещат в този наш свят. Затова приемете искрената ми благодарност, както и тази на Роман. Роман е мъжът ми. Розмари кимна с разбиране, усмихна се и каза:

— Моля, няма защо. Радвам се, че съм ви помогнала.

— Вчера сутринта я кремирахме без никаква церемония — продължи мисис Кастивът. — Тя искаше така. А сега трябва да забравим и да продължим да живеем някак. Никак няма да е лесно. Беше ни много приятно да е около нас, понеже нямаме свои деца. А вие имате ли?