Айра Левин - Бебето на Розмари

Розмари и Гай не бяха забелязали и следа от сестрите Тренч, Ейдриън Маркато, Кит Кенеди, Пърл Еймс или техни по-съвременни подобия. Дюбен и Де Вор бяха хомосексуалисти. Всички други обитатели на сградата бяха обикновени.

Почти всяка вечер от съседния апартамент, който, както скоро Розмари и Гай си дадоха сметка, първоначално е бил по-голямата предна част на техния, се чуваше дрезгавият глас: „Невъзможно е да сме стопроцентово сигурни!“ спореше жената, и още: „Ако те интересува мнението ми, изобщо не бива да й казваме, точно така мисля!“

Една събота вечер семейство Кастивът имаха гости, около десетина души, които разговаряха и пееха. Гай бързо заспа, но Розмари лежа будна до два часа̀, заслушана в немелодичните монотонни гласове, съпровождани от флейта или може би кларинет.

Единствените случаи, в които Розмари се сещаше за опасенията на Хъч и се притесняваше от тях, беше, когато на всеки четири-пет дни слизаше в сутерена да пере. Самият асансьор, който водеше дотам, обикновено използван от доставчиците на стоки, я разстройваше — малък, без човек, който да го обслужва, той силно скърцаше и се тресеше. Сутеренът беше мрачен с тухлени стени, варосани много отдавна, между които звукът на стъпките й отекваше надалеч и някъде се хлопваха невидими врати. По коридорите тя се натъкваше на стари непотребни хладилници, опрени до стената, осветявани от силни крушки в телени клетки.

Тъкмо тук, спомняше си Розмари, беше намерено мъртвото бебе, увито във вестник, и то не много отдавна. Кои са били родителите му и как бе умряло? Кой го беше намерил? Дали човекът, който го е подхвърлил, е бил заловен и наказан? Замисли се дали да не отиде в библиотеката и да прочете за случая, както бе сторил Хъч. Но това щеше да направи историята по-действителна и още по-ужасна, отколкото беше. Да знае точното място, където бе лежало бебето и може би да минава покрай него на път за пералното помещение и после пак по обратния път към асансьора, това би било непоносимо. Тя реши, че ако не знае подробностите, ще бъде по-спокойна. По дяволите Хъч и добрите му намерения!

Пералното помещение много би подхождало на затвор: запотени тухлени стени, още крушки зад телени решетки и множество дълбоки двойни умивалници, разположени в кабинки, отделени с мрежи една от друга. Имаше перални машини и сушилни, които работеха с монети, а в повечето от кабинките, заключени с катинари, се намираха собствените машини на някои от живеещите в сградата. Розмари идваше тук в събота и неделя, а в другите дни след пет часа. Преди пет в делничните дни група негърки перачки гладеха и клюкарстваха тук и когато веднъж тя влезе в пералното помещение, те веднага млъкнаха. Розмари се бе усмихнала на всички и се бе опитала присъствието й да остане незабележимо, но докато бе там, те не пророниха нито дума и тя си излезе смутена, с чувството, че е проявила нетактичност и пренебрежение към негрите.

Един следобед, когато тя и Гай бяха живели в Брамфорд малко повече от две седмици, Розмари седеше в пералното помещение в пет и петнайсет, четеше списание „Ню Йоркър“ и тъкмо се готвеше да прибави омекотител във водата за плакнене, когато в стаята влезе момиче на нейните години с тъмна коса и изящни черти и в нейно лице Розмари внезапно разпозна Ана Мария Албергети. Беше с бели сандали, черни къси панталони и розова копринена блуза и носеше жълт пластмасов кош за пране. Тя кимна на Розмари и после, без да я поглежда, се приближи към една от пералните, отвори я и започна да я зарежда с мръсни дрехи.

Доколкото Розмари знаеше, Ана Мария Албергети не живееше в Брамфорд, но беше напълно възможно да е на гости у някои от съседите и да помага в домакинската работа. Когато я разгледа по-внимателно обаче, Розмари разбра, че е сбъркала. Носът на това момиче беше доста по-дълъг и изострен, а имаше и други по-неуловими разлики в изражението и фигурата. И все пак приликата беше забележителна. Изведнъж Розмари усети, че момичето я гледа въпросително със смутена усмивка, докато пералнята до нея вече бе затворена и се пълнеше.

— Извинете — каза Розмари. — Помислих ви за Ана Мария Албергети и затова така се загледах във вас. Съжалявам.

Момичето се изчерви и сведе очи към пода.

— Това често ми се случва — каза тя. — Няма нужда да се извинявате. Хората все ме бъркаха с Ана Мария още от времето, когато бях хлапе, когато тя за пръв път се появи в „Ето го и младоженеца“ — тя погледна Розмари вече без да се усмихва, но все още смутена. — Самата аз не виждам никаква прилика. И аз като нея съм от италиански произход, но не смятам, че физически си приличаме.