Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Обезобразеното ми лице беше в случая направо недопустимо, грубо, ужасно. Почесах се по брадата, защото се почувствах неловко.

— Аз съм ви виждала преди — каза тя, вглеждайки се в мен.

— Нека преминем на „ти“ — предложих. — Много ми е напрегнато да употребявам учтивата форма.

Тя се усмихна предпазливо:

— Да, разбира се, наричай ме Сулвай. А аз ще ти казвам… Чакай малко — как беше? Видар?

— Почти бих желал да е така.

— Да?

Очите й бяха тъмносини, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Косата й се спускаше права и гладка като на момиче и обкръжаваше лицето й: нито руса, нито кафява, нито червена, а всичко това наедно. Бях съгласен с Юнас — дори и от голямо разстояние, всеки мъж би я забелязал.

— Името ми е Варг — поясних.

Тя не се засмя, а рече:

— Слушай, мисля, че това ще бъде трудно запознанство. Все още не мога да повярвам докрай на това, което ми казваш. Първо не вярвах, че си частен детектив, а сега — наистина ли се казваш…

Кимнах:

— Да. Казвам се Варг и съм частен детектив.

Тя бавно кимна и пак се усмихна.

— Добре. Вярвам ти. Вярвам ти, когато те гледам.

Лицето й беше приятно, но и то не отговаряше на класическия идеал за красота: малка уста, кръгли и румени бузи, трапчинки. Нос прав и тънък, брадичка твърда и силна. Ако не бяха косата и очите й, тя щеше да изглежда като всяка мила и приятна жена. Но очите издаваха топлосърдечност, а тази коса…

Погледнах косата й и тя каза:

— Сега е моментът да ме попиташ какъв всъщност е цветът на косата ми.

— Така ли мислиш? — усмихнах се аз.

— Всички го правят по някое време. Но най-вече в началото.

— А ти какво отговаряш?

— Ами че е неопределена, или казвам, че е кестеняво-руса, което често ги озадачава.

Тя ми харесваше. Не беше младо момиче. Тънките бръчици около очите й издаваха, че е минала трийсетте. Пък и преживяванията от последните дни бяха оставили следите си: тъмните, синьо-сиви кръгове под очите й надали са били толкова забележими допреди една седмица, а двете напрегнати гънки в края на всяка от веждите сигурно въобще не бяха съществували преди седмица. А такива следи не се изтриват и когато мъката избледнее, впиват се здраво в теб до края на живота ти, до деня, в който и ти самият ще бъдеш заобиколен от тесен кръг опечалени.

Подех:

— Сулвай…

Тя бързо погледна нагоре и в гласа й се долови внезапна уплаха, когато каза:

— Да?

— Преди една седмица, миналия вторник… седяхме в „Брюгестуен“ заедно с Юнас и той…

Очите й заблестяха. По меките й устни премина конвулсия и те затрепериха. Тя ги стисна и бързо избърса очи с дясната си длан.

— А… Извинявай…

Дамата зад тезгяха се оттегли деликатно във вътрешната стаичка. Чухме проскърцването на табуретка и шумното прелистване на вестник.

Казах:

— Не искам да те измъчвам. Недей да мислиш така. С теб ще бъда прям: помолих те да се срещнем, защото искам да узная нещо повече за теб и Юнас. За да открия кой наистина го е убил. Аз самият не го познавах много добре. Срещали сме се един-единствен път, само тогава.

— Само тогава? — Тя ме погледна учудено.

— Да.

— Това е бил неговият последен ден. За това си мислех после. Опитах се да си спомня всичко, което бяхме правили, всичко, което си бяхме казали. Но не открих нищо особено, защото това беше един съвсем обикновен ден. Делник като всички други. И аз не знаех — ние не знаехме, че ще му е последен. Как бихме живели, Варг, ако трябваше да знаем или трябваше да изживяваме всеки ден така, сякаш е последен? — Тя ме погледна право в очите. — Ти би ли живял тогава по друг начин?

— Да. Да, мисля, че бих.

— Но никой никога не знае това предварително, преди да е станало фатално късно.

Тя прехапа устни.

— Аз… аз го обичах!

Почувствах се необикновено развълнуван.

— Слушай, Сулвай, аз… преди да си казала нещо повече, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен, че аз…

Тя положи ръката си успокояващо върху моята за няколко секунди, стисна ме поривисто за китката и пак я отдръпна. Гласът й беше мек и топъл:

— Знам, Варг. Знам, че се казваш Варг и че си частен детектив и че аз мога да се осланям на теб: ти няма да злоупотребиш с това, което ще ти кажа. Виждам го по лицето, в очите ти. Мисля дори, че при други обстоятелства… бихме могли да станем приятели…

— Юнас ми разказа… — подех.

— Извинявай. Аз те прекъснах. Юнас ти е разказал…

— За теб. Той ми каза, че се доверява само на мен. Не знам защо. Беше пийнал, но…