Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Идва един ден, Варг, в който всички тайни напират да излязат на бял свят. Ти носиш в себе си нещо, което знаеш само ти и нямаш кому да го разкажеш независимо от желанието, което изпитваш. Ала знаеш, чувстваш вътрешно, че не бива да го споделяш с когото и да е. И ето че срещаш някого, усещаш, че можеш да разкриеш тайната си. Няма значение каква е, дори да се отнася за любов, за незаконна любов. — Тя ме погледна замислено. — Аз мислех… Можеш да ми вярваш, че много мислех през тези дни, след онази сутрин, когато от полицията ми позвъниха, за да съобщят… че той е мъртъв. Мислех си за цялото време, откакто бяхме заедно, за тези най-щастливи години в живота ми, Варг. Наистина. Другите могат да го нарекат изневяра и както си искат, но никога дотогава не съм била толкова щастлива. От първото плахо влюбване до тази топлота, която съществуваше между нас, особено накрая. Спомням си началото, когато се влюбих в него, когато се опитвах да се овладея, казвайки си. „Ти имаш хубав брак, Сулвай, хубав брак!“ Но, господи, това бе все едно да се опитвам да спра локомотив. И едната мисъл биваше последвана от друга: бях ли наистина щастливо омъжена, след като можех да се влюбя в друг? Юнас казваше винаги, че чувството, което е изпитвал към мен, в никакъв случай не е било сексуално, или поне в началото, а по-скоро романтично. А за мен, за мен… — Тя понижи глас. Събра ръце и огъна пръсти. Златната й халка проблесна. Навън бе станало по-тъмно. Бръмчаха коли. Един жълт автобус спря на отсрещната страна на улицата. — Той беше първият, единственият, който ме накара да се чувствам като истинска жена. Напълно. — Сулвай направо шептеше. — Райдар, мъжът ми, изобщо не може да се сравнява…

Тя изведнъж почервеня, обля я прозрачна руменина, сякаш едва сега разбра, че доверява най-съкровените си тайни на човек, когото бе срещнала само преди половин час.

Седяхме мълчаливи известно време. Влезе някакъв клиент. Мъж на средна възраст, който купи половин хляб и си отиде. Старата дама отново се оттегли, но не преди да погледне часовника си.

Сулвай Мангер каза:

— Познаваш ли Райдар, мъжа ми?

— Не.

Тя порови в чантата си, извади оттам нещо и ми го подаде. Беше аматьорска фотография на мъж в цял ръст, със зелени моряшки ботуши, синьо-бели дънки, син анорак и фланелена риза на квадратчета. Седеше на камък до някаква река. Имаше разрошена и много късо подстригана руса коса, червеникава брада. През брадата му излизаше напрегнатата усмивка на тънки устни, на уста, малка като на госпожица.

— Това е Райдар.

Кимнах:

— Юнас каза, че му бил симпатичен. Нали е специалист в Университета — по американска литература? Специалността му била творчеството на Хемингуей и сигурно щял да припадне, ако видел жива мятаща се пъстърва.

Тя леко се усмихна:

— Грешката на Юнас беше, че той от време на време правеше много категорични констатации. Беше от онези хора, които могат да продадат баба си за една сполучлива реплика. Райдар не е никакъв Хемингуей, боже опази. Инак аз никога нямаше да се омъжа за него. Но смятам, че в живота си той е видял много повече живи пъстърви от Юнас. Освен това е човек на природата. Ние се срещнахме фактически на излет в планината. Добре живеем и аз бях доволна, дори много, преди да срещна Юнас. А сега, сега не знам. След като Юнас вече го няма, може би пак ще си възвърна чувството към Райдар. Ако той пожелае това. Защото и за него беше шок. Още повече, че дотогава не подозираше нищо… След като в полицията бяха разговаряли с него, той си дойде у дома блед, съсипан, съвсем сбръчкан. Но не ме обвини. Само ме погледна и това бе най-тежкото от всичко, ако разбираш. Но е порядъчен човек и никога не би ме ударил например. Наистина не знам какво ще стане с нас…

Тя се взираше пред себе си, сякаш остатъкът от живота й лежеше пред нея като някакво безкрайно пътуване с автобус, като завръщане от службата през синьо-сивия здрач, който никога не се сгъстява като нощ, нито избледнява в ден, а и не се разсейва. После погледна часовника си, вдигна очи към мен.

— Мисля, че трябва да тръгвам. Има ли още нещо, което те интересува?

Опитах се да се съсредоточа, но не успях. Тя каза:

— Не за това. Аз просто не те оставих да говориш. Изглежда, че те замаях с моето бръщолевене. Помогнах ли ти с нещо?

— Не знам. Мисля, че не. Но що се отнася до откриването на… Във всеки случай ти и Юнас ме научихте на нещо, което не разбирах съвсем преди това, нещо, което може би никога няма да разбера напълно. Нещо за любовта.