Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Тя кимна тъжно:

— Добре. Тогава срещата ни не е била напразна. — Опита се да бъде бодра. — Някой друг път, някой друг път ти трябва да ми разкажеш за себе си. Ще тръгваме ли?

Кимнах и станах. Тя закопча палтото си и на излизане кимнах на старата дама, която отиде при масата, за да прибере чашите.

Спряхме се навън. Духаше студен пролетен вятър, който развя косата от лицето й и го оголи. Сулвай каза:

— Ти забрави да потвърдиш дали не съм те виждала някога.

— Да. Миналият вторник. Бях дошъл в службата ти, да говоря с Юнас. Чаках го на рецепцията и ти мина покрай мен.

— Аха, спомних си. Добре. — Тя ми подаде ръка. — Благодаря ти за днес. Радвам се, че си поговорихме. Мисля, че това ми помогна.

Поех ръката й между дланите си и я позадържах.

— И аз благодаря, Сулвай.

Гласът ми се размекна. Очите ми се плъзнаха по лицето й, сякаш исках да запомня всяка от неговите черти в случай, че я виждах за последен път и ако този ден бе последен за единия от нас.

После всичко свърши. Пуснах ръката й, тя се обърна и тръгна нагоре към Скютевик. Усмихна ми се през рамо. Зеленото й кадифено палто се развяваше на силния вятър.

Гледах подир нея, докато изчезна. Повече не се обърна.

Изпитвах необичайно чувство, като я гледах. Не можех да откъсна очи от нея. Сякаш частица от самия мен ме изостави на тротоара, сякаш аз никога вече нямаше да бъда предишният Варг. И животът, и всичко останало изведнъж бяха получили нов, обезпокояващ смисъл.

Над мен и покрай двойния връх на църквата се стрелна уплашена чайка. Сякаш оловносиньо парче от здрача се беше откъснало и прелетяло покрай мен като случаен лист от стар вестник в един случаен ден от моя предишен живот.

Подкарах колата през района, който някога се наричаше Лаксевог, и се насочих към онази част на града, която се намира оттатък Людехорн.

Беше се стъмнило съвсем и невъзможно да се каже дали е зима или есен. Но Лаксевог аз обикновено свързвах с пролетта. Като момчета бяхме карали велосипеди от тук, и то винаги напролет — по асфалт, който сега най-сетне се беше показал след дългите месеци на поледици, сняг и дъжд. Вдишвахме студен и чист въздух под слънце, което още не бе достигнало зенита си, но все пак обливаше със златна светлина голите детски вратлета и късо подстриганите кичури. Пръстите ни замръзваха.

Лицето все повече ме заболяваше с приближаването ми към мястото, за което бях тръгнал. Сякаш драскотините се наливаха отново с кръв, сякаш тялото ми се противеше на решителността ми, на новата среща с брутално насилие, младежки юмруци и островърхи ботуши.

Големият супермаркет си стоеше на мястото и чакаше по-добри времена. Аз завих към четирите блока и паркирах до втория. Останах в автомобила, за да огледам обстановката. Не видях нищо подозрително. Сенките бяха без лице, мракът без пръсти.

Излязох от колата. Въздухът беше чист и студен, та имах чувството, че през нощта ще падне мраз. Малките мръсни локвички щяха да се заледят и старите хора щяха да си трошат кокалите на следващата сутрин.

Несъзнателно погледнах нагоре към жилището на Венке Андресен. Там беше тъмно. Нощта обгръщаше всичко.

Но аз не се бях запътил към този блок, а влязох в онзи, където се намираше младежкият клуб, макар че не тръгнах в посоката, определена от стрелките към мазето. Отидох към пощенските кутии. Гюнар Воге живееше на дванайсетия етаж, както стана ясно.

Завих към асансьора. Той ме чакаше. Влязох вътре, затворих вратата след себе си и натиснах копчето на дванайсетия етаж.

Сякаш гигант от поднебесните висоти си пое дъх дълбоко и изтегли асансьора дванайсет етажа нагоре. Вратата се отвори и аз излязох.

Жилището на Гюнар Воге се намираше в северното крило, най-близо до асансьорната шахта. Никой не отвори, когато позвъних.

Задържах се за момент до перилата и погледнах нагоре. Бях на най-високото място на сградата, като изключим покрива. Следващото значително стъпало нагоре беше самият Людехорн. Хората долу пред блока бяха станали още по-малки. Погледнах към колата си. Тя изглеждаше учудващо дребна и нищожна, като захвърлена играчка. Наоколо нямаше никого. Никой, който да отвори капака на мотора и да скъса проводниците, никой, който да се спотаи сред сенките край нея.

Позвъних напразно още веднъж.

После взех асансьора надолу. Излязох от блока, минах покрай другия и влязох в този, в който живееше Джокер. Пак взех асансьора нагоре, този път заедно с един неприветлив мъж с рогови очила. Озовах се пред вратата на Хилдур Педершен, позвъних и Хилдур Педершен отвори след обичайния интервал. Тя май не беше особено очарована, че ме вижда отново.