Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Прекъснаха я. Чух гласа й да казва, но не в слушалката, а някому в стаята: „Не, не сега. Само за минута. Можеш ли да ми дадеш пет минути? Окей. Затвори вратата, бъди така добър.“

После отново се обади:

— Ало? Докъде бяхме стигнали? Вие искахте да говорите с мен, нали?

— С голямо удоволствие. Стига да не ви безпокоя. Аз, аз високо ценях Юнас, въпреки че не го познавах особено добре. Аз…

Тя пак ме прекъсна:

— Нека се изясним, Веум. Така се казвахте, нали?

— Да.

— Мъжът ми, разбира се, узна всичко за Юнас и за мен. Полицията е била така любезна да го осведоми. Е, това сигурно е било необходимо. Или с други думи, ако си въобразявате, че можете да цедите от мен пари, вие се заблуждавате. Не искам да ви обидя, но…

Сега беше мой ред да я прекъсна. Казах с възможно най-мек тон:

— Хората имат превратни представи за частните детективи, госпожо. Те гледат прекалено много американски криминални филми и ни мислят или за яки и широкоплещести самци с бутилка уиски в единия вътрешен джоб и блондинка в другия, или за дребни мръсни типове, които решат оредялата си коса на алаброс, носят вратовръзки с петна от яйчен жълтък и цицат пари от съгрешили съпруги. А всъщност… — Огледах кантората си. — Всъщност ние сме скромни посивели човечета в тесни, но уютни канцеларийки с куп неплатени сметки, които вече дори не ни правят гузни, и с календар, от който не ни дава сърце да откъснем страницата на февруари, макар месец март да е вече дошъл. Приличаме на инкасатори — заключих с въздишка и попитах: — Кога можем да се срещнем?

Тя отвърна замислено:

— Кажете ми, така ли говорите винаги?

— Само когато съм трезвен.

— Не знам впрочем дали ние имаме кой знае колко да…

— Не се плашете от начина ми на говорене, госпожо. Понякога не се владея. Какво да правя. Когато седя очи срещу очи с жена под шейсетте, аз съм като тринайсетгодишно момче, което е решило да се жени: безопасен като безкрака бълха.

— Горе на Йоврегате, зад църквата, има една малка сладкарница.

— Да, знам я. Знам точно къде е.

— Можем да се срещнем там в три и половина, ако ви устройва.

— Добре. Ще дойда.

— Но аз трябва да си бъда вкъщи не по-късно от четири и половина. Мъжът ми…

Не каза нищо повече, но разбрах, че ще й е трудно да поставя на изпитание толерантността на съпруга си.

— Всичко е наред. Довиждане.

Сложих слушалката и въздъхнах облекчено. Все пак беше нещо. Станах и решително се насочих към календара, заобикаляйки бюрото. Вдигнах ръка, но се разколебах. „Не, още не — казах си. — Още не.“

Заключих и слязох през два етажа надолу до погребалното бюро за вкусни обеди. Бавно и с всички подробности погълнах една порция тъй, както това би сторил осъден на смърт.

Това беше съвсем малка сладкарничка и толкова сладкарница, колкото и магазин. Във всеки случай не беше заведение. Нямаше място за певец с микрофон и сигурно щеше да е трудно да се уединиш с някого там. Аз поне бих избрал друго място.

Стъклен шкаф — тезгях със сладки и хлебни изделия делеше помещението на две. Най-вътре, вдясно, беше поставен голям хладилник, пълен с лимонади и плодови желета. Между него и вратата имаше две масички, всяка с по два стола. Вляво от вратата, почти под самия прозорец, имаше още една масичка. Общо три. Избрах си тази до бара хладилник: най-дискретна, ако въобще можеше да се нарече дискретна позицията на метър и половина от хладилника и на три метра от вратата.

Зад шкафа тезгях стоеше възрастна дама със сива коса и лице, набраздено с благородни бръчки. Облечена бе в жълто — блуза, пола и престилка на сервитьорка.

Поръчах два сладоледа с ром и чаша шоколад с крем. Часът беше три и двайсет и пет. Имам лошата привичка да съм винаги пет минути преди уреченото време.

Тя се появи на прага, осветена от слабите лъчи на залеза. Не й беше потребно да ме търси. Бяхме само двамата. Когато дойде до масата при мен, видях, че е съвсем дребна. Подаде ми бледната си тънка ръка и се представи:

— Здравейте. Аз съм Сулвай Мангер.

Станах и поех ръката й:

— Варг Веум. Добър ден.

Тя ми се извини, че е закъсняла с пет минути. Казах, че това не е нищо, и тя тъжно се усмихна, сякаш бе свикнала да получава подобни отговори от всички мъже. Отиде до тезгяха и си поръча чаша кафе и половин кръгла френска кифла.

Когато се върна, Сулвай разкопча палтото си още преди да седне. Беше го носила няколко години: зелено палто от полуизбеляло кадифе с големи ревери и широк колан с тъмнокафява тока. Под палтото се виждаше бежова блуза на цветчета — кафяви и оранжеви, които й придаваха есенен вид. Блузата падаше свободно, без да издава контурите на тялото отдолу — някак романтично и загадъчно. Съчетана бе със зелена кадифена пола. Сулвай имаше широк ханш, който наред със слабата горна част на тялото придаваше на външността й някаква непропорционалност. Фигурата й нямаше нищо общо с класическите линии на пищната Венера или на стройната Диана, но пък беше фигура на жена, в която можеше страшно бързо да се влюбиш, защото сякаш трогателно молеше за закрила, за нежност.