Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Гюнар Воге?

Сега реагира. Затвори очи и силно разтърси глава. Когато пак ги отвори, погледът й се бе изяснил и тя сякаш се бе посъвзела.

— Да? Какво пък с него?

— Защо не ми каза, че си го познавала?

Запъна се.

— Не разбирам. Не виждам какво общо може да има… какво може да означава. А и въобще не бях се сещала за него, преди ти да…

— Някога сте били близки.

— Да, но боже мой, Варг, оттогава измина цяла вечност. Как може след толкова години да си мисля за човек, с когото съм прекарала няколко месеца преди толкова време.

— Но той те е обичал!

— Не знам нищо за това — отсече кратко Венке.

— Може би. Но не ти ли се струва странно, че той изведнъж се е появил там, в същия квартал, където си и ти, в блока до теб?

— Защо пък? Много хора се срещат отново по подобен начин. Събираш се с някаква компания и изведнъж се натъкваш на човек, когото не си виждал от десет години. Купуваш си билет за кино, а ето че на стола пред теб седи жена, с която преди двайсет години сте ходили заедно на училище.

— Но ти си се срещала с Гюнар Воге и си говорила с него.

— Да съм се срещала? Засякохме се няколко пъти на улицата и си разменихме по някоя дума. Нищо повече.

— Но някога…

— Гюнар и аз, да. Прекарахме два нелоши месеца от едно лято преди доста години. Още не бях срещнала Юнас, да, беше преди есента, когато се запознахме. И аз останах при Юнас. След него не съм поглеждала друг мъж. За мен съществуваше само той. Любовта е такава, нали?

— Слушал съм да ми го казват. Значи заради Юнас си скъсала с Воге?

— Да. Да, може би… Но това не означава…

— Какво не означава?

— Ти не смяташ… ти не си мислиш, че…

— Какво не трябва да смятам, какво не трябва да мисля?

— Ох, колко смешно е, Варг. Оттогава изминаха сто години и цялата тази история не може да има нищо общо със случилото се.

— Но ти не бива…

Усетих, че се изнервям. Гласът ми отекна рязко и аз веднага го понижих. Продължих по-тихо:

— Ти не бива да защищаваш други хора, Венке. Остави Гюнар Воге сам да се защищава, ако се наложи. Не му липсва ораторска дарба за това. Ние трябва да освободим теб, нали?

— Да, но…

Пелената пак затули очите й. Гласът й се обезцвети, отново стана вял, неутрален:

— Безнадеждно е, Варг. Ще ме осъдят. Ще ме затворят до края на живота ми и аз никога вече няма да видя Роар. Кой знае, може би така е по-добре. Дори и за мен. Юнас е мъртъв, а той вече ме беше наранил. Какво ще правя навън?

Наведох се към нея през масата:

— Имаш какво да правиш, Венке! Ти си млада, поврага! Ще започнеш живота си отначало. Можеш да срещнеш нови приятели, нов мъж. Нали не се влюбваме само в един човек за цял живот? Нали обичаме много хора — майки и дъщери, бащи и синове, съпруги и съпрузи, — любими, приятели. Ще срещнеш някой друг, ако не тази, то през идната година, ако не днес, то утре. Не бива да се предаваш. Разбираш ли?

Тя кимна.

Казах:

— След като Юнас те напусна, а си знаела, че Гюнар Воге е наблизо, никога ли не си помисляла да подновиш връзката с него? Ти си го познавала, имала си хубави спомени от лятото, което сте прекарали някога.

— Не, Варг. Никога.

Венке преглътна и в очите й бликнаха сълзи. В гласа й се долавяше ридание, когато каза:

— Само…

Устните й оформиха името безмълвно — името на един мъртвец.

Оставих я да плаче. От устата й не излизаше нито звук, изправена на стола, тя не криеше лицето си с ръце. Сълзите се стичаха от очите й надолу по бузите, устата, ъглите на устата, чак по брадичката. После секнаха, пресъхнаха. След като Венке спря да плаче, аз извадих една носна кърпа и се наведох към нея. Изтрих следите от сълзи по лицето й и само около очите остана изопната червена дъга.

Рекох й:

— Пак ще дойда, Венке. Бъди спокойна. Всичко ще се оправи. Знам това.

Тя кимна подпухнала.

Почувствах нещо необичайно, от което ми прималя. Отместих поглед от устните й към очите. Опитах се да прогоря с внушение пелената, която ги забулваше, да разтроша на парчета безразличието и отчуждеността, които я сковаваха, да я извадя от вцепенението на Спящата красавица. Изцяло в плен на този подтик, аз се наведох през масата и ако тя също бе направила подобно движение, щях да я целуна.

Ала тя не се наведе към мен. Седеше изправена от другата страна на масата на разстояние хиляда мили от една голяма любов. Облегнах се отново назад и промълвих:

— Добре. Нямам какво друго да те питам.

Станахме едновременно. Разговорът между нас секна.

— Бъди предпазлив, Варг — прошепна Венке.