Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Пак бе сив ден. Въздухът носеше дъжд, сякаш лошото време задържаше дъха си, сякаш всички само чакаха облаците да се разтворят и да пуснат дъжд, дъжд, който знаехме, че ще дойде по някое време на деня. Въпреки лошото време над града вече имаше по-различен блясък.

Февруари е късокрак мъж в гората с ледени висулки в брадата, с ниско нахлупена над челото плетена шапка и със зимно бледи очи, хлътнали дълбоко в широко му, изсечено лице.

А март е жена. Март е току-що събудила се в ранното утро жена, която се спотайва в леглото от слънцето, засияло по лицето й, и те пита със сънен глас: „Съмна ли вече?“

Да, беше март. Не само светлината бе вече по-различна, но и температурата, отблясъците по покривите, студеният вятър от северозапад, който носеше със себе си семето на по-меко време, жената, която мина покрай мен по тротоара, оправяйки шалчето си…

Пролетта се задаваше.

Този път не ми разрешиха да посетя Венке Андресен в килията й. Заведоха ме в стая за свиждане, в която имаше дървена маса, няколко стола и една пазачка. Тя седеше на един стол до вратата и се правеше, че не чува и не вижда нищо.

Венке Андресен пристъпяше ситно, в походката й се долавяше някакво безразличие и пасивност.

Тя ми се усмихна меко, щом влезе, и седна на стола най-близко до вратата. Беше се променила. Бяха изминали три дни, откакто я бях видял за последен път. Беше прекарала още три дни и три нощи между четири стени, една дебела стоманена врата, със светлина, процедена през матовото стъкло на четириъгълен прозорец.

Дните и нощите в една килия са по-дълги от денонощията навън. Те могат да бъдат като години и да се запечатат като години в съзнанието. Венке Андресен имаше вид, че е прекарала шест години, а не само три денонощия зад стените. Кожата й беше избледняла, имаше по-болнав вид отпреди. Сивите сенки под очите й вече не бяха причинени от безсъние, а от вътрешна трескавост, придала на погледа й помътнелия блясък на сивкава глазура.

Ръцете й лежаха отпуснати и безсилни върху масата. Наведох се и ги хванах, стиснах ги, опитвайки се да ги възвърна към живот. Но реакция не последва. Тя не ми отговори с ръкостискане, не се опита да задържи моите ръце в своите. Ръцете й лежаха отпуснати като полуизядени хлебчета между пръстите ми.

Промълвих:

— Как си, Венке?

Тя не отговори на въпроса ми, вгледана в мен, но някъде дълбоко в дъното на очите й нещо просветна.

— Какво, какво се е случило? — попита.

Пуснах едната й ръка и бързо прокарах моята по лицето си:

— Това ли имаш предвид?

Тя бавно кимна.

— Малка среща. С Джокер и бандата му. Но не последна — днес подир обед пак ще се видим.

— Бъди предпазлив. — Венке се огледа наоколо. Сякаш искаше да ми каже, че ако не бъда предпазлив, ще завърша на това място като нея. От другата страна на масата, от другата страна на затворническите стени.

Подех внимателно:

— Имам няколко въпроса към теб, Венке.

Тя очакваше да продължа, но в очите й не се четеше никакво очакване. Въобще въпросите ми не я интересуваха.

Това изведнъж ме накара да си помисля за нощите, които прекарва, за сънищата, които я мъчат. Несъмнено тежки и изтощителни, щом са я довели до такова състояние, до такава промяна от петък насам.

— За Рикард Люсне. Говорих с него. Между другото и за миналия вторник. Тогава, както ми разказа ти…

Държах я под очи. Не я изпусках от поглед. Но все още не забелязвах никаква реакция, нищо.

— Както и да е, но неговото описание на вечерта се… различава от твоето.

Погледът й напомняше поглед на препарирано животинче, на спяща кукла. Тя беше изпаднала в будния сън на Спящата красавица, но може би ако я целунех…

— Какво всъщност се случи, когато се върнахте вкъщи, Венке?

— Да се случи? Случило ли се е нещо? Аз ти разказах всичко.

— Да, но той твърди друго. Според него вие… вие сте лежали заедно, Венке. Ти и той — в леглото! Е?

Ръцете й не се събудиха за нов живот. Тя само ги отдръпна от моите и се опря на ръба на масата. После рече:

— Той лъже, Варг. И ако ти му вярваш, значи не си ми повече никакъв приятел.

Венке можеше да изкрещи тези думи, ала те прозвучаха така, сякаш ние бяхме женени от двайсет години и тя ми съобщаваше, че на обед ще ядем кюфтета от риба.

— Аз съм ти приятел, Венке! И ти знаеш това. Аз не му вярвам, щом ти твърдиш обратното. Но защо… защо ще ме лъже?

Тя леко сви рамене:

— Ами мъже.

Не исках да я питам повече. Тя надали щеше да ме лъже. Продължих по списъка си: