Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Надул съм се ужасно — казах. — Да не би да е заушка?

Тя ме погледна напрегнато. Кимна към няколкото стола.

— Седнете.

После тръгна по коридора и зави зад ъгъла.

Огледах се. Не се виждаше никакъв лекар. На един от столовете седеше тъмнокос чужденец, полупревит. Черната коса падаше на челото му. Над едната му вежда се виждаше кървяща рана. Едното му ухо имаше вид, че ще падне всеки момент на земята. Той седеше, държейки половината от зъбите си в ръката си. На пода пред него се стичаха три различни локвички кръв: бавно и ритмично, сякаш идваха направо от сърцето му.

Зад една зелена завеса вътре се чуваше плач на малко дете.

Мъж в униформа на таксиметров шофьор крачеше безспир напред-назад и поглеждаше към една табела, която забраняваше пушенето. Той сякаш се готвеше да я свали от стената и да си изчисти с нея зъбите.

Миришеше силно на етер и на всички онези неща, на които миришат подобни места. В един ъгъл имаше огледало и умивалник. Отидох там и открих, че това не е никакво огледало, а маслен портрет на необичайно грозен човек. Чак когато си вдигнах ръката, за да докосна мястото, където някога бях имал уста, разбрах, че пред огледалото съм наистина аз.

Картината беше жестока и аз напуснах полезрението. Напълних умивалника с вода и се опитах да се измия. Когато отново погледнах главата си в огледалото, вече приличах малко на себе си, но не много. Дори майка ми щеше да има проблеми да ме познае. Старите приятели щяха просто да ме отминат на улицата.

Очите ми представляваха тесни слепнали се цепки. Устата ми беше станала с два номера по-голяма и завършваше почти до едното ми ухо. Брадата ми приличаше на грозен картоф, а красивата ми нежна кожа имаше вид на разорана нива, достойна за пример и показ на някой селскостопански семинар.

Отидох тежко до чужденеца и седнах на един стол до него.

Той ме погледна. Очите му бяха черни, изпълнени с мъка и неразбиращи.

— Не съм направил никому нищо! — избухна той. — Защо ме биха тогава тези мъже? Защото няма техния цвят на кожата ли? Защото не идва от същата страна? Аз не разбира. Не разбира!

Опитах се да кажа нещо, но думите се разкашкаха в устата ми.

Той ме погледна и задържа погледа си върху остатъка от лицето ми. Изглеждаше смутен.

— Но ти — ти от Норвегия? И те биха и теб? Но защо?

— Защото не бях от техния квартал.

Той тръсна недоверчиво глава, после погледна към големите си бели зъби, блестящи като новоизмити диаманти върху светлите му длани.

— Аз не разбира защо хората трябва да се бият. Защо?

Дойде лекар. Беше един от младоците, каквито използват винаги за нощните дежурства. Те неизменно са заредени с остроумни реплики и с удовлетворяващи погрешни диагнози в задния си джоб. Той се изправи пред нас, като гледаше ту единия, ту другия.

— Кой от вас има повече време за живот? — каза той.

— Той е преди мен — казах.

— Но е сгрешил заведението — каза лекарят. — Първо е трябвало да отиде на зъболекар.

Направи знак на чужденеца да го последва:

— Ела, приятелю. Първо ще видим раните ти.

Отведе го със себе си зад една зелена завеса.

Шофьорът на такси прекрати обиколката си. Той се закова на място, загледан към завесата.

— Тия проклети пакистанци! — избухна той. — Не виждам от какво могат да се оплачат! Идват при нас, отнемат работните места на хората, защо тогава да не понесат и едно натупване?

Вдигнах глава, за да видя дали говори на мен.

Лицето му приличаше на каменна дялана плоча, широко и плоско. Разстоянието между очите му беше двайсет сантиметра. Носът беше широк като ютия. Той беше привикнал да говори с угарка от цигара в единия ъгъл на устата си и устата му се беше изкривила, та се разширяваше надясно.

Започнах да се чудя дали да не си ида вкъщи и да си легна. Можех и сам да си създам кошмари.

Той продължи:

— Трябва само да ги чуеш, когато седят на задната седалка и плямпат на откачения си език. За жени. Не разбирам нито дума, но това се улавя по тона, нали? Веднъж спрях автомобила, обърнах се назад и казах: „Дръжте лапичките си настрана от норвежките, това ви казвам аз. Имате си достатъчно босоноги, така е.“ Ще повярваш ли, че млъкнаха. Не казаха нищо, докато ги возих. И получих десет крони бакшиш! Какво ще кажеш, а?

Не казах нищо. Преглътнах.

— А и тук така са се префърцунили, че човек една цигара не може да изпуши, по дяволите!

Опитах предпазливо:

— Защо не излезеш навън да пушиш?

Той ме погледна:

— Видя ли муцуната на тази, дето ни отвори? Ако позвъниш само един път повече на звънеца на вратата, тя ще оскубе цялото ти достойнство, ще си го занесе вкъщи и ще го посади в саксия. Край!