Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Никаква реакция, само едно неохотно изхъркване. Опитах пак.

— Хайде, пали! — изръмжах.

Ала не стана нищо. Моторът беше мъртъв.

Подпрях лице на предното стъкло. Разбирах го. Той не беше само мъртъв. А убит.

Около автомобила се раздвижиха сенки. Този път бяха повече от пет. Бяха много.

Бяха прекалено много.

За секунда се поколебах дали да не заключа вратата, но това едва ли щеше да помогне — напротив, щяха да счупят прозорците, да надупчат гумите, да превърнат колата ми в още по-голяма развалина, отколкото си беше.

Наобиколиха ме, затвориха кръга около автомобила. Издължени тъмни сенки с бледи, вторачени лица. Много от тях държаха по нещо в ръцете си. Не ножове, но метални тръби, спици от велосипеди, други подобни предмети.

Аз не съм особено храбър, макар че понякога ставам безразсъдно смел. Усетих как потта ми взе да избива навън, по челото и надолу по гърба. В стомаха ми се появи неприятно чувство, усетих, че краката ми отмаляват.

Те стояха тихи, в плътен кръг около автомобила и изчакваха. Разстоянието до най-близкия блок изглеждаше не по-малко от безкрайната Сахарска пустиня, а светлините му бяха не по-близо от звездите над Еверест. С изключение на кръга от вещици около автомобила ми паркингът беше пуст и изоставен като Тихия океан. Имах чувството, че самият Людехорн се е надвесил над мен, също обзет от очакване като другите.

Излязох бързо от автомобила. Бяха дванайсет-тринайсет души и единственият ми шанс беше да ги задържа на разстояние с ораторската си дарба, да намеря пролука и да избягам с всички сили.

Но Джокер се беше поучил от грешката си. Още преди да отворя уста, чух гласа му:

— Дръжте го!

И те ме хванаха.

Налетяха връз мен от всички страни, така бързо и жестоко, че едва успях да вдигна юмруци. Усетих пръсти, пестници, крака, ботуши и железни тръби, които намираха най-уязвимите места на тялото ми. Една спица ме закачи под лакътя, захапа дрехите и разкъса кожата ми. Блъснаха ме настрана, ударих се в колата и получих удар в тила, преди да се ударя в асфалта. В стомаха ми се заби твърдо коляно, свити юмруци блъскаха гърдите ми. Ударих нагоре в тълпата, срещнах нещо твърдо, после нещо меко, изругах и получих удар с ботуш в движение, който разлюля всичко у мен, всичко у мен екна в скърцаща, лишена от хармония мелодия. Над мен ръмжаха, някои се смееха, други ме ругаеха.

Свих се на кълбо и скрих глава между лактите си, почти до средата на тялото си, за да защитя най-ранимите части на тялото си. Без да мога да противостоя, усетих, че от очите ми капят топли сълзи — сълзи на гняв и унижение, на болка и страх… помислих си: „Това ли е краят?“ Така жалък, така несправедлив?

И потънах в бездънна тъмнина. Под мен се разстла асфалтът, стана мек като пясъчна дюна, отвори се като уютна постеля. Чудна топлина се разля по цялото ми тяло и изгори всички болки. В полудрямка усетих, че ударите и ритниците намаляват. Последен удар с ботуш в кръста, гнуслив ритник в отпуснатия крак, целувка от плюнка по лицето, което усещах воднисто, подпухнало и лепкаво.

Изведнъж някой дойде много, много близо до мен. Усетих, че ме вдигат твърди, костеливи ръце, и видях през мъждив, жълто-червен воал, че едно лице се надвесва над моето, бледото и студено лице на пастор.

— Аз те предупредих, Веум. Сега вече ще се държиш настрана от майка ми, за твое добро!

После ме пусна и аз се свлякох на асфалта. И този път не ме заболя. Беше ми меко, топло и имах само едно желание: да спя, да спя…

Чух стъпки, които се отдалечиха. После стана тихо и гласът се появи отново, сякаш на върха на един тънък ботуш, който здравата се заби в хълбока ми, чух гласът да казва:

— А ако мислиш, че ти си единственият, който ходиш на свиждане с оная проститутка, много се лъжеш.

Последен ритник, и няколко чифта крака се отдалечиха с тропот.

Опитах се да вдигна глава, да го видя. Да го проследя с поглед, да видя дали носи огнен меч на бедрото си и дали главата му не е обкръжена с ореол от пламъци.

Но какво щеше да помогне вдигането на главата? Каква полза от това?

Останах да лежа на асфалта. Вдишвах мириса на автомобила си, мирис на бензин и масло. Главата ми лежеше почти под задния калник и аз гледах нагоре към един сив лунен пейзаж от кафяви петна ръжда и полепнала мръсотия. Беше като в небесно легло, със свод от сиво, кафяво и черно, свод от изгнила коприна, поръбена с паяжина и миши тор. И със силен мирис, мирис на смърт.

Повърнах бавно и без резки движения. Лежах съвсем спокойно по гръб и чувствах как се изпълвам от долу на горе, как се отварят изранените ми устни, как всичко в устата ми прелива и аз повръщам, така безкрайно бавно и безкрайно предпазливо, сякаш това е най-нежна и внимателна целувка…