Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Някой от тях каза нещо, което не разбрах.

Дружен смях.

— От къде си изкопал тази таратайка, от Историческия музей ли?

Още по-силен смях. Неистов, предизвикателен.

Усмихнах се. Тази банда беше от друг калибър. Само си чешеха езиците. Това се забелязва по лицата. В тях нямаше нищо злобно. Те просто бяха във възрастта, когато всичко над двайсет години им се вижда смешно, а когато са заедно, все има някой, който да ги разсмива. И аз някога бях стоял сред такива хлапета. Без мотоциклет, разбира се, но не по-различен. Знаех също какво правят, като се върнат вкъщи. Сядат усамотени и изследват пъпките си така задълбочено, сякаш се занимават с енергийните проблеми на света. Или се взират между краката си, чудейки се какво да правят с онова, което имат там, и дали скоро няма да му се намери приложение. Една трудна и нещастна възраст, объркана възраст, в която човек никога не идва съвсем на себе си, а после в душата си дълго носи белезите от нея. Възраст, за която никога не съм тъгувал. Имало е часове, в които съм желаел отново да стана на седем години или пък на двайсет и седем, но така и не ми се е случвало да помисля да се върна обратно към седемнайсетте.

Тръгнах към тезгяха, зад който стояха две момичета над двайсет години. Поръчах си четири хотдога, но само с кетчуп, и показах оптимизъм, като ги попитах дали им се намира бутилка портокалов сок. Трябваше да се задоволя с лимонада.

— На пиячка ли си тръгнал, чичко? — попита един от групата около мен.

Усмихнах се и натъпках първия кренвирш между зъбите си:

— Тръгнал съм да съкратя живота си с няколко часа. А ти имаш ли представа за съдържанието на мазнини в един кренвирш като този? — обърнах се към едно от момчетата, което не беше наясно дори какво е собственото му съдържание на мазнини.

То се усмихна глупаво.

Другите се направиха, че не чуват въпроса ми. Съвсем не вървеше да разговарят с дъртак на повече от трийсет години. Те бързо се оттеглиха и ме оставиха сам с кренвиршите и двете момичета зад тезгяха.

Те приличаха на сиамски близначки, толкова доближени една до друга. Но не от привързаност, а защото мястото вътре беше много малко. Носеха престилки с цвят на индиго, по които имаше богат избор на мазни лекета, петна от кетчуп и горчица. Изглеждаха доста пълни както горе, така и долу, да не говорим за бузите. Светлият цвят на косите им се дължеше на течността в едно известно шишенце, която също не беше скъпа. След няколко години щяха да приличат на Хилдур Педершен.

Явно бе, че нямаме общи интереси, така че аз привърших обеда си, изпих лимонадата и се понесох обратно към бетонните колоси.

Преди да вляза в единия от тях, аз се спрях да ги погледам, застанал до автомобила си. Четири бетонни колоса, а колко ли обитатели в тях? Триста или четиристотин големи и малки във всеки поотделно. Около хиляда души в четирите блока. Хиляда души, натъпкани по височината им, в чекмеджета с табелки с имена, подскачащи навън-навътре като механични кукли. Механични кукли, които спят, стават, ядат, слизат долу и сядат в автомобилите играчки, потеглят всяка по пътя си и се връщат в пет часа следобед. Ядат, спят, четат вестници, гледат телевизия и пак заспиват. Други механични кукли, които спят, стават, ядат, гледат децата, перат дрехи, гледат децата на други хора, готвят, хранят се, спят, мият се, четат вестници, гледат телевизия, заспиват. И още други, които са много малки, за да вършат това, което правят останалите, и които правят само бели: играят, плачат, бият се, спят и ядат. Някои от механичните кукли лежат заедно. Повечето от тях само по един път седмично, най-често в събота, след като са изпили бутилка вино и загасили светлината. Някои пък лежат заедно само веднъж на месец и смятат, че и това е много. Много малко са тези, които лежат заедно почти всеки ден…

Четири блока. В единия от тях живее Гюнар Воге. В този по средата — Сулфрид Бреде и отсъстващата за момента Венке Андресен. В третия блок живее Джокер с майка си Хилдур Педершен. Именно натам се бях запътил.

Отново бе започнало да се смрачава: сиво-синя следобедна тъмнина, която бързо се стапя в синьо-черно, за да стане най-накрая съвсем черна.

Вратата на жилището се отвори още преди да позвъня, но Джокер изглеждаше също така леко изненадан като мен, когато внезапно се оказахме лице срещу лице.

Още си спомнях тънкия му глас от вторник: „Какво става там?“ Но сега гласът му не беше тънък, когато той заяви:

— Аз те бях предупредил, Хари. Забрави ли какво ти казах? Стой настрана!