Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Какви? Така нареченият „пазарен площад“? Не го ли преместиха вече от тук?

— Както казват: напразно си дошъл, Веум. И вече трябва да ти кажа „сбогом“.

Нямах повече какво да река. Но можех малко да го унижа. А освен това нещо ме глождеше, въпреки че не знаех какво, просто не бях съвсем сигурен. Казах:

— Полицаят сам взе отпечатъците от пръстите, които бяха намерени на ножа. Изхождам от това, че ти няма да имаш нищо против да снемат отпечатъците от твоите пръсти, ако им дам знак за това.

Но не успях да го унижа. Той запази хладнокръвие:

— Разбира се, че нямам нищо против. С най-голямо удоволствие. Никога не съм обичал кой знае колко тези свине, но какво ли не прави човек за старите си приятели? Да, аз с удоволствие ще танцувам, Фред 18 18 Фред Астър — американски танцьор и актьор, партньор на Джинджър Роджърс. — Б.р. , с удоволствие. Но не и с теб.

Стоях и го гледах. Голото му теме, тънките светли къдрави коси около ушите му, тъмната брада…

— Добре — казах аз, преди да се обърна и да се отправя към вратата. — Благодаря ти за помощта — добавих.

После излязох през вратата, поех по посока на червените стрелки из влажния бетонен коридор и се заковах на място.

Спрях се. Може би и той някога е бил млад, разбира се. И тогава сигурно не е бил плешив, а с гъсти руси къдри върху целия череп. И не така брадясал, а с лек мъх по бузите, или тогава се е бръснел добре…

Обърнах се и тръгнах назад. Влязох пак в клуба. Воге беше в най-далечния му ъгъл, на прага на вратата към мъничката си канцелария. Той не помръдна и не продума, когато се приближих. Просто ме гледаше въпросително. Направих две крачки към него и спрях. Тогава казах:

— Ти си познавал Венке Андресен, Воге. От някога. Видях те в един фотоалбум.

По лицето му разбрах, че попадението ми е точно.

Сега изглеждаше така, сякаш го бях заварил да бърка в чужда каца със зеле. Гледах го как стои на едно място и с всяка изминала секунда се убеждавах, че имам право. Той е присъствал някога в живота на Венке Андресен, все още се мъдреше във фотоалбума й, а сега се намираше тук, само на няколкостотин метра от мястото, където така брутално бе убит нейният мъж, или бившият й съпруг. Без това да имаше някакво значение или тези неща да бяха взаимосвързани, все пак беше донякъде подозрително, че той самият не бе споменал нищо за това.

Воге се обади:

— И какво от това? — Само че сега гласът му беше съвсем тънък, тънък и без сарказъм. — Какво значение има кого съм познавал преди много години?

Казах:

— Всичко има значение, когато умират хора. Особено по този начин. Ти си я обичал, а? Ти си ходел след нея, преследвал си я навсякъде? Там, където се е премествала, си се премествал и ти? Чувал съм за любовници, които са се лишавали от всичко и са се премествали на много по-лоши места само за да бъдат близо до тази, която обичат.

Той каза свирепо:

— Да те вземат дяволите, Веум! Аз така те презирам, че… че…

Той направи няколко заплашителни крачки към мен.

— … че би могъл да си помислиш да ми забиеш сгъваем нож в корема? Така ли постъпваш с тези, които не обичаш, Воге?

Лицето му почервеня, втвърди се.

— Радвай се, че няма свидетели на това, което каза, Веум, защото иначе щеше да си хапеш задника в някоя съдебна зала. Не те обичам, защото винаги правиш прибързани заключения, защото винаги натрапваш на хората мисли, които те никога не са имали…

— Опяваш ми като един познат, когото току-що срещнах — казах.

— Само че не е така, както си въобразяваш, Веум. Да, аз познавах Венке отпреди време. Бяхме заедно няколко летни месеца, август, септември, и нищо повече. Аз… — Той вдигна рамена. — Аз може би си мислех, че от връзката ни ще излезе нещо. Тя, тя беше много по-различна от повечето други жени, с които съм имал работа. Не толкова интелектуална може би. Но по-открита. Готова да приеме нови импулси. Топла и добра… и… да, жена, в която човек може да се влюби повече, отколкото в други жени. Ала… за нея аз не представлявах нещо особено, така поне мисля. Разделихме се, и край. Всеки си тръгна по пътя, а когато случайно се срещнахме тук, разбрах, че сме съседи…

— Кога бяха тези летни месеци?

Той ме погледна съвършено равнодушно, сякаш беше стара засъхнала гъба пред черната дъска в заключена класна стая, към края на дългата и знойна лятна ваканция.

— Ами трябва да са били през 1966-а, не, през 1967-а. Преди единайсет години. Цяла вечност от тогава, нали, Веум?

Единайсет години. Той беше прав — цяла вечност. През август — септември 1967 година ходех в „Сошиалскулен“ в Ставангер. Току-що бях срещнал Беате и правехме с нея безкрайни разходки по Сулстранден, убедени, че можем така да вървим безкрай, хванати ръка за ръка, срещу студения вятър, духащ откъм морето, и с палещото гърбовете ни кърваво слънце.