Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Той се ухили, сякаш му бях направил комплимент.

— Жените, а?

— Не, всъщност не — възразих.

Загребах няколко пъти с повечко усилие и го задминах.

— Ти си своята основна цел — казах. — Жените са само нещо, което използваш, едно огледало, което държиш пред себе си, за да оглеждаш красивото си и добре тренирано тяло. Жените са ти нужни, за да доказваш, че продължаваш да си мъж, жизнен, в състояние да… това е старата система: „Използвай и захвърляй.“ За теб те не са по-ценни от опаковката на прясното мляко, Люсне. Изпиваш млякото и хвърляш картона. И въобще не се интересуваш къде пада. Може да го смачкат. Може да тупне до някакъв труп…

— Да не би да смяташ, че аз…

— Нищо не смятам. Мисля това, което казвам. А именно че ти се интересуваш само от себе си, точка. След няколко години ще трябва да се молиш на жените, които сваляш, да те уверяват, че все още те бива. А още отсега има какво да смъкнеш от тялото си.

Той се огледа наоколо и прошепна скован:

— Мислиш ли… че аз…

Очите му с безпокойство проследиха младите мъже, които плуваха покрай стените на басейна: стройни, гъвкави, силни, напращели в тесните бански гащета.

Бяхме стигнали до края на басейна и аз излязох от водата. Люсне остана да кисне до стълбичката. Юмруците му бяха стиснати.

— Хубаво бих те наредил, ако… ако нямаше толкова много хора…

Впих очи в очите му.

— Опитай се, шишко такъв — казах.

Погледът и ръцете му се отпуснаха.

— Нима мислиш, че… Затлъстял ли съм?

Отсякох сухо:

— Не знам. Не съм те виждал досега. Благодаря ти за житейските съвети. Ще ги имам предвид, ако някой път реша да се оженя… повторно.

Последните думи промълвих само на себе си.

После се обърнах и се отправих към съблекалнята. Той не ме последва и аз се облякох в мълчание. Оставих дрехите, които бях получил, до неговите и поех към изхода. Трябваше да мина обратно през дълъг лъкатушещ коридор, за да стигна до портата, и ускорих крачка, не защото имах нужда от още упражнения, а за да се изтръгна на свобода.

Мислех си: има изневери и изневери. Такива като на Юнас Андресен и други като тези на Рикард Люсне. Разновидностите са много. Но измежду въпросните две едната беше приемлива, а другата не струваше и пукнат грош, защото нямаше нищо общо с любовта, по-скоро с гимнастиката. Беше като тренировъчна игра: кой най-бързо ще събере хиляда точки. Партньорът няма никакво значение. При такава игра падат и трупове. Мъртъвци в антретата. Хора, рухнали на пода и облени в кръв. Но какво те засяга това? Нали има кой да се занимава със случая!

Минах покрай пропуска, седнах в колата. Нарочно стартирах с много газ и бързо завих по пътя, сякаш къртейки асфалта под гумите. Два вътрешни завоя и…

Повтарях наум: „Пак ще трябва да говоря с теб, Венке. За миналия вторник. За това, което се е случило тогава.“

Ала още не. Най-напред ще окажа чест другиму.

Бях гладен, но не знаех докога Гюнар Воге се мотае в клуба и затова поех отново към четирите високи блока, за да паркирам там, както обикновено. В този район вече ме познаваха. Сигурно можех да си издействам постоянно място на паркинга.

Намерих Воге там, където се видяхме за пръв път. Пак беше сам в клуба. Стъпил върху табуретка, той окачваше на стената плакат, нарисуван с червен флумастер върху сива хартия и рекламиращ няколко възможности за прекарване на свободното време през месец март. Оставаше само да се запишем. За тези, които имаха възможност да ползват отпуската си по великденските празници, се организираше курс от цикъла „знай от всичко по малко“. Предлагаше се възможност да „построим собствената си радиомрежа“ в случай, че имаме желание да кажем: „Здравей, здравей. Довиждане, довиждане“ — на съответния си радиопартньор-аматьор в Япония. Следваше реклама и за „нашия популярен курс по китара“, организиран вече пета година поред и повечето от участниците в който, най-сетне бяха усвоили първите три акорда.

Гюнар Воге закрепи плаката върху едно корково табло и го забоде с големи гвоздеи със зелени главички. Беше застанал точно под една прожекторна лампа и голото му теме блестеше.

Когато влизах в клуба, той ми хвърли бърз поглед. После продължи да се занимава с плаката. Това нямаше да му отнеме много време и все пак щеше да бъде принуден да се занимае с мен. Затова чаках мълчаливо, без да кажа нито дума.

Воге най-сетне се обърна към мен. Беше обул избледнели синьо-зелени панталони, сбръчкани от пране и окъсели малко над глезените му. Носеше тъмносин вълнен пуловер с кафяви кожени кръпки на лактите, а на краката — кафяви обувки. Не беше се бръснал няколко дни, лицето му изглеждаше бледосиво. Това можеше да се дължи на една или две безсънни нощи, но можеше и спокойно да бъде от смяната на сезона или от блясъка на силната лампа. А може би просто не му допадах, та си сменяше цвета като хамелеон. Очите му бяха също така тъжни, както миналия път, и не показваха, че ще просияят пред вида ми. Клепачите му бяха натежали и имах чувството, че всеки момент ще се прозине.