Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Не бях особено очарован от животинския вид, към който ме причисли, и не отговорих, а само си поех по-дълбоко дъх и побягнах по-бързо.

Той ме погледна изненадан.

— Ти какво, Веум, решил си да форсираш? — Ухили се. — Е, хайде, щом искаш.

И сякаш облакътен на въздуха, леко наведен напред, той набра по-голяма скорост и удължи крачка, откъсвайки се пред мен. Още не бяхме излезли от гората. От двете страни на пътеката се простираше ниска, храстовидна растителност, по мартенски сиво-черна, а около нея — бледожълта трева, осеяна с камъни. Още по-бързо се затичах и аз, за да не го изпусна. Констатирах, че той е по-добре трениран от мен, но пък нали е с петнайсет години по-стар. Заклех се да не му позволя да ми избяга и се закрепих на пет-шест метра зад атлетично широкия му гръб. Той повече не увеличи скоростта, аз също.

Отново стъпихме на чакъл, който изведнъж премина в асфалт. Рязък тласък напред и отново се озовахме на главния път, под който като на длан се разстилаше цялата база. До портата й оставаха едва няколкостотин метра и Рикард отново се понесе по-бързо, хвърляйки назад към мен сив вълчи поглед, сякаш ме предизвикваше. Приех предизвикателството и удължих крачка. Бавно увеличавах скоростта и бавно стопявах разстоянието помежду ни. Чувах особено учестеното си дишане и за мое удоволствие, когато го наближих достатъчно, чух, че и той е запъхтян. Петдесет метра пред портата ние вече бягахме един до друг като коне на състезание.

— Добре бягаш, Веум — похвали ме той през рамо.

— Ти също — върнах му аз комплимента, а пред очите ми играеха черни кръгове.

Бягахме все така един до друг, още по-бързо, но никому не се отдаде да се откъсне напред. Когато минавахме покрай поста, аз се впуснах в бърза маневра, минах по ръба на тротоара и направих изненадващ вътрешен завой. Това ми даде един-два метра преднина, вече в района на базата.

Сега водех и както винаги, когато човек бяга най-отпред, аз изведнъж останах сам. Всичко остава зад теб, всички противници, всичките ти кросове, целият ти живот, човек просто остава сам във вселената. Някъде горе над облаците, по които стъпваш, забил глава високо между звездите, ти бягаш. Бягаш машинално, с леко наклонено напред тяло, все по-задъхан. Ти си ангел в небесна бойна колесница, помиташ всичко по пътя си. Ти си победителят, ти печелиш…

И в този момент сякаш всичко в мен се вцепени, за секунди видях, че той ме надминава от външната страна, увеличавайки скоростта при пробега на последните стотина метра до сградата на администрацията. Когато и аз пристигнах там, той вече ме чакаше приведен, дишаше на пресекулки, но все пак събра сили, за да погледне към мен — да ме възнагради с усмивката на победителя.

По-късно винаги се самоуспокоявах, че съм го оставил нарочно да ме победи, за да можем после спокойно да разговаряме, тъй като победителите са винаги по-разговорчиви от победените. Но истината беше проста: той ме превишаваше. Бе в по-добра форма, по-добре трениран и затова ме надви.

Когато дишането ни се успокои, Люсне каза:

— Хубаво потичахме, Веум. Сега да идем горе за дрехите си, а сетне в спортната зала, за да седнем в сауната и да поплуваме, а? Там ще довършим разговора си.

Само кимнах. Бях прекалено уморен, за да отговоря.

В сауната седнахме най-горе. Банята беше удобна и достатъчно затоплена, като за млади здрави мъже. Влагата от душа бе бързо заменена от собствената ни пот. За своите петдесет години Люсне изглеждаше изключително здрав. Кожата на тялото му имаше пресен червеникавокафяв загар, което за годините му означаваше, че често се пече на кварцова лампа. Космите по тялото му и обраслите с тях гърди имаха същия сив оттенък като косата му.

Той критично ме огледа:

— Доста си кльощав, Веум. Иначе не изглеждаш лошо. Храни се по-солидно. Кръвни бифтеци, черен хляб, козе сирене. Няма да ти пречи и ако пиеш бира, но после трябва да я изкараш с бягане. Трябва да имаш достатъчно месо по тялото, за да се вижда, че си направен от мускули, а не от кости, както е сега при теб. Всъщност май почти няма жени, които обичат мършави мъже, а и за нас е така. Кой би предпочел една кльощава жена. Трябва да хванеш нещо в ръце, нали?

Изтрих потта от лицето си и не му отговорих.

Той каза:

— Говорил ли си с Венке? След това…

Кимнах:

— Да.

— Тя каза ли нещо за мен?

— Нищо повече — отвърнах.

— Хм. Наистина е дискретна. И това бе едно от качествата й, с които ми допадна още от самото начало. На е от онези жени, дето започват да мелят, щом седнат на чаша кафе. Нали ги виждаш навсякъде по канцеларии и тем подобни места — наведени над чашите и дъра-бъра: устите им нито за секунда не млъкват, та се чудиш дали изобщо пият кафето си, или то е някакъв реквизит. Млъкват само когато се изпуснеш да им дадеш някаква информация, тогава зяпват, ще те изядат. Позната картина, нали? Но Венке е по-различна.