Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Почуках. Рикард Люсне ми отвори. Подаде ми ръка и рече:

— Ще бъдем на „ти“, нали?

— Съгласен — отговорих.

Получих от него дрехите за тренировка и той ми показа пътя към своята собствена канцелария. Минахме през стаичката на Венке Андресен — спартански обзаведена с малко писалище и стол, с шкафче и стенни етажерки, претъпкани с картонени папки. Неговата канцелария бе също тъй спартански обзаведена като нейната, но с по-голямо бюро и освен папки по етажерките бяха подредени и книги. На една от стените висеше карта на целия район на базата, на отсрещната — портрет на крал Улаф.

Рикард Люсне беше вече нахлузил черния си анцуг, а върху него — леко шушляково яке. На главата си имаше домашно плетена шапка с червена козирка, открояваща се върху сивата му като вълча козина коса. Докато ме чакаше, той се загряваше, подскачайки и подтичвайки на място.

Влязох в стаята му и оставих вратата полуотворена, докато се преобличах. Не исках после да ми лепнат обвинението, че докато съм бил там, са му изчезнали документи с военна тайна. Анцугът ми беше с един номер по-малък, а гащетата можеха да съберат цяла весела компания, но маратонките ми станаха и това бе всъщност най-важното.

— Е, как е? — попита Рикард Люсне, когато излязох облечен. — Хубаво е да си имаш дружинка при бягането. Няма да се пресилваме, за да можем да разговаряме. Нали за това си дошъл?

— Да, за това.

Тичешком излязохме от сградата и в тръс се отправихме към външната врата на базата.

— Имаме специална пътека за бягане ей там през гората — поясни Люсне. — Приспособена е точно за такива спокойни пробези като нашия днес. А виждаш ли ей там? — Той посочи към Людехорн. — Оня връх — догоре бягам, когато ми се ще да се изморя истински. Спокоен крос от тук през гората, а после запъхтяно изкачване към върха по протежение на хребета, последвано от спускане към Хьолелвик и обратно насам. Щом успееш да пробягаш цялото това разстояние без почивка, значи си в добра форма.

Той ми се усмихна окуражително, подобно треньор на начинаещ спортист с добри данни, макар аз да се чувствах не такъв, а по-скоро стар състезателен кон, който отново е започнал да бяга, за да се предпази от инфаркт. Вече бях започнал да дишам учестено.

Наклонът нагоре към външната врата бе доста голям. След като минахме покрай часовите, ние прекосихме пътя, предназначен за автомобили, и се заизкачвахме по друг склон с постройки тук-там от дясната и с гъста гора от лявата страна.

Край нас профуча автомобил. Далеч насреща младо момиче препускаше на вран жребец. Вече не валеше и мъглата бе започнала да се вдига. Но въздухът все още си беше влажен, а видимостта — лоша. Ездачката приличаше на призрак, на божество в тайнствена гора, на гръцка богиня, политнала към нас.

Поехме по равно, нанагорнището свърши и аз се обадих:

— Какво мислиш за Венке и за това, което се случи?

Той отвърна съвсем спокойно, сякаш тичането не му се отразяваше:

— Не го е направила тя. Обожаваше тоя тип. Прекалено много, дори така мисля, щом ме питаш. Дори и след като се разделиха, на нея й беше невъзможно да се откъсне от него, да започне самостоятелен живот, разбираш ме, нали?

Разминахме се с ездачката. Тя ни погледна снизходително отгоре, тъй както една млада жена на кон би огледала двама мъже на средна възраст, хукнали като щури през гората, навлекли черни анцузи.

— А какви… — прохриптях аз — какви бяха отношенията ти с Венке? Добре се познавахте, нали?

Пътят внезапно се спусна към долината и зави наляво. Минахме покрай заградено място с табун коне. На оградата седяха и бъбреха момче и момиче в дебели исландски пуловери и изтъркани дънки. Тук пътят, по който тичахме, свърши и ние вече се носехме по камениста пътечка в рядка борова гора. Свихме вляво малко по-нататък и по още по-тясна пътечка, посипана с борови игли, пресякохме едно блатце. Люсне бягаше ли, бягаше. Усещах, че краката ми натежават и че ми е много трудно да следвам темпото му. Потта се стичаше през всичките ми пори, но усетих, че се чувствам по-добре, че почти непрекъснатото седене в колата и неуспешните ми опити да прочистя с алкохол организма си започват да се изпаряват, че тялото ми се освобождава от поетите отпадъчни вещества през вчерашния ден и през всичките дни преди това, че се подготвя за онези, които ми предстоят.

Люсне поде:

— Венке ми хареса още първия път, когато я видях. Толкова невинна и чиста, нали? Едва ли не девствена, съвсем като малко момиче, способно да стопли сърцата дори на такива стари шопари като нас, а?