Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Да. Разбира се, знае достатъчно.

— Ти на колко си години? — полюбопитства Сулфрид.

— Колко ми даваш?

Тя ме огледа, задържа очи върху гръдния ми кош и диафрагмата, после отново се спря на лицето ми.

— Бас държа — каза и бързо облиза устните си, — че си по средата на трийсетте или по-точно малко под четирийсетте.

— На трийсет и шест — отвърнах.

Тя се засмя и вдигна чашата си.

— Най-хубавата възраст за мъж. Достатъчно възрастен, за да знае какво иска, не толкова стар, че да рухва, а и не така млад, за да пада на колене още пред вратата.

Казах:

— Не знам накъде биеш, но… точно сега аз фактически съм зает. Имам… работа за вършене, а освен това… съм влюбен. Или поне така си мисля.

Тя кимна:

— Нямах предвид нещо определено. Но ти изглеждаш забавен, Веум. Ако някой път се почувстваш самотен… ела при старата Сулфрид Бреде. Не е съвсем сигурно, но може да се случи тя да си е у дома. Аз ще ти разкажа…

Щеше да ми разкаже нещо. Но най-напред трябваше да си налее още нещо за пиене. Сега с един пръст повече, отколкото преди малко. Денят беше дълъг и сив, а тя нямаше особени планове за вечерта. Предложи да налее и на мен, но аз още не бях преполовил първата си чаша.

Пак седна и продължи:

— Имам си приятел, някои ще кажат — любовник. Връзката ни фактически е от десет години, но не е редовна. Той беше до мен по време на два от четирите ми брака и всъщност надживя двама от съпрузите ми. Приятен мъж е, да. Такъв, с когото е хубаво да си, пламенен и мил в леглото, човек, с когото можеш да говориш откровено, да му се показваш без маска. Аз обаче никога не бих се омъжила за него. Никога!

— Защо?

Тя погледна пред себе си, в чашата, отпи.

— Не знам точно. Може би защото е много добър, а може би се страхувам, че този брак ще се задържи за цял живот. — Очите й потъмняха. — А точно за това не знам дали ще имам достатъчно нерви. Все едно да киснеш на някоя яхта, без да си сигурен, че някога ще слезеш пак на брега. Освен това той е женен.

Кимнах и изпразних чашата си.

— Още? — попита тя.

— Не, благодаря — казах. — Ще трябва да… тръгвам.

— Веум! — Гласът й прозвуча дрезгаво от другия край на дивана.

— Да?

— Ти си така приятен… Би ли имал нещо против… преди да тръгнеш… да дойдеш тук при мен и… само да ме целунеш?

Не помръднах от мястото си. Въпреки че седеше само на метър и половина от мен, имах чувството, че трябва да пътувам безкрайно дълго, да извърша цяло пътешествие през пустинята, преди да стигна до нея.

— Дори и да си влюбен… в друга. Една целувка не означава нищо. Една целувка е само една целувка.

Въпреки четиримата си бивши съпрузи и феноменалния си любовник, тя, изглежда, беше доста закъсала, щом си просеше целувка. Закъсняла, захвърлена, забравена.

Станах и отидох при нея. Подпрях се с едната ръка на масичката и се наведох над нея. Уханието на момини сълзи се усили. Големите гърди се надигаха под мен като прибой. С другата ръка обхванах главата й, поднесох лицето й към светлината и се вгледах. Съпрузите бяха ходили по него с копита или с обувки с шпайкове. Любовниците бяха оставяли белези като от остри, току-що изпилени нокти. Синовете го бяха забутали в шкафа на детската си стая заедно с другите играчки. Да, мъжете бяха оставили следи по това лице и то ги бе приемало. Сулфрид е живяла в борба с бури и несгоди, отвръщала е на предизвикателствата. А сега седеше в стая, доста голяма за сам човек, съвсем сама, с лице на самотница и с чаша в ръка, от която всъщност трябваше да пият двамина.

Мислех да я целуна по бузата, както син целува майка си. А я целунах в устата, бавно и продължително, както се целуват дългогодишни любовници.

Тя се вкопчи в мен, дишайки учестено, и обви ръце около врата ми. Аз свърших целувката и внимателно се освободих. Кондукторът бе надул свирката за последен път и влакът трябваше да потегля. Довиждане, скъпа; довиждане… Чух собствения си глас да изрича това, докато нечий дрезгав глас казваше:

— Друг път… Сулфрид… някой друг път.

— Глупаво е да се отлага за друг път това, което можеш да направиш сега. Особено когато се отнася до подобни приятни неща…

— Но аз имам да върша работа, трябва да открия един убиец.

Тя вдигна ръката си към мен, но сетне я свали. Погледът й отново потърси чашата, ръката й го последва. Пророни:

— Добре. Нямах предвид… Ти си… Но не ме забравяй, Веум. Някой друг път.

Кимнах, както стоях насред стаята, с доста глупав вид:

— Някой друг път. А засега довиждане.