Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Шофирайки дотук, си мислех за всички сватби и брачни тържества, в които бях вземал участие. За всички изслушани от мен речи, за всички мои сътрапезници с повишено настроение, за всички щастливи новобрачни, които бях видял. По време на сватбения пир рядко се мисли за делниците, които ще го последват, хората се смеят, вдигат наздравици и не мислят за плача, самотата и ревността. Те гледат на младото семейство така, сякаш то ще продължи да танцува все така безгрижно и в брака, както безгрижно танцува своя пръв съпружески танц. Никой не си ги представя пред адвоката, всеки на отделен стол, с напрегнато лице и очи, на голямо разстояние от другия, на най-голямото възможно разстояние. Или как лежат в същото легло четирийсет години след това, обърнали си гръб и вече толкова отчуждени, че нямат какво да си кажат, няма какво да правят заедно — подир четирийсет години, изпълнени със сиво ежедневие, без светли моменти, без празници. Все нови и нови двойки към касапницата, все нови и нови.

Трябваше да съставя план за действие, но най-належащо бе да изясня достоверността на обстоятелствата около момента на убийството. Най-напред трябваше да говоря със Сулфрид Бреде, която бях видял да излиза от асансьора, докато бягах презглава нагоре по стълбите, само за да ги намеря — Юнас Андресен и Венке Андресен над него с нож в ръка.

Паркирах пред блока и излязох навън. Погледнах нагоре, както алпинист поглежда изкатерената сто пъти от него отвесна скала, която той отново се готви да покори. Малко по-нататък видях да минава Гюнар Воге, свит под дъжда, вдигнал яката на зеленото си яке и нахлупил плетена шапка. Мисля, че ме забеляза, защото за миг забави хода си, но после продължи, сякаш не му се разговаряше с мен. „Не, все още не сега — помислих си аз, — но и твоят ред ще дойде. Само почакай.“

Влязох в блока и отидох до асансьора. Предстоеше ми да влизам в много блокове и да изкачвам много етажи, та трябваше да ползвам асансьор, където бе възможно. Влязох в кабината и потеглих направо към седмия етаж. Излязох на единия балкон и прочетох имената по вратите, но не бях улучил. Върнах се обратно и излязох на отсрещния балкон. Още на втората врата, в която се вгледах, прочетох: „С. Бреде“.

Погледнах през прозореца на кухнята й. Нямах представа дали си е вкъщи. Вероятно беше на работа. Ала от друга страна, не ми приличаше на жена, която работи. Кухненският прозорец не подсказваше нищо. Вътре беше тъмно и прибрано. Пердетата, на малки цветчета, бяха спуснати.

Позвъних.

Отвътре се чу бързо потракване на високи токчета. Вратата се отвори и Сулфрид Бреде ме зяпна, изумена.

Сега беше без кожено палто и тялото й продължаваше да изглежда с две десетилетия по-младо от лицето й. Здраво сложена, набита, едрогърдеста. Носеше бежов пуловер от ангорска вълна и кафява вълнена пола. На дневна светлина очите й сякаш също имаха бежов оттенък, а бръчките и торбичките под тях изпъкваха още по-ясно. Изглежда, бе имала повече зими, отколкото лета в живота си, та ми напомни за жената, при която нощувах. Само че Сулфрид Бреде изглеждаше по-приятна.

Казах:

— Добър ден, аз съм Веум, не знам дали си спомняте за мен.

Тя кимна бавно и ме погледна питащо, но не и враждебно.

— Представлявам адвоката защитник във връзка с престъплението, извършено тук във вторник. Моля да ми разрешите да ви задам няколко въпроса.

— Току-що разказах на полицията всичко, което знам, но, разбира се…

И в знак, че мога да вляза, тя се отмести встрани и остави вратата отворена. Така, както бе застанала, ми беше невъзможно да вляза, без да се докосна до гърдите й. От нея се носеше леко ухание на момина сълза, като от младо момиче.

Вече познавах разположението на тези апартаменти и влязох направо в дневната, тук претъпкана с мебели, топла и някак приличаща на стопанката — една премебелирана бърлога с два дивана и широки старомодни кресла, в които човек може да се излегне и да подремне. Имаше и люлеещо се кресло, а на пода бяха нахвърляни една върху друга, като нападали по земята карти за игра, множество черги и пътеки.

Стените бяха облепени с тъмнокафяви тапети, по които се зеленееха изрисувани кралски лилии, а навсякъде из стаята, по шкафове, первази на прозорци, по висящи от стените поставки, имаше огромно количество саксийни растения, които преспокойно можеха да напълнят цяла ботаническа градина. Май трябваше да взема със себе си нож за минаване през джунглата, в каквато се почувствах. Изправих се пред най-близкото кресло. Чаках да ме поканят да седна.