Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— И ти какво направи тогава?

— Аз… да, май че тогава изтичах на балкона и започнах да викам за помощ и пак се върнах вътре…

— А ножът?

— Да, ножа го извадих… исках да помогна… беше…

Паулус Смит въздъхна зад мен, но не каза нищо.

— Ами бурканът с конфитюр?

— Бурканът с конфитюр? Изглежда, съм го изпуснала… от уплахата. Всъщност не мога да си спомня точно… шокът…

— Не си ли спомняш къде си го изпуснала? На пода?

Тя бавно кимна:

— Дааа. Мисля, че така беше. И се счупи.

— Опитай се да си спомниш. Когато си го изпуснала, бурканът не се ли удари в главата на Юнас?

Венке изглеждаше съвсем объркана.

Паулус Смит се обади:

— Предполагам, Веум, че съзнавате колко насочващи въпроси задавате. В съда това няма да ви бъде позволено.

— Да, вярно. Но аз искам да си изясня обстоятелствата. Да я накарам да си спомни.

— Но аз не мога, Варг! — прошепна Венке. — В главата ми е мътно. Съвсем мътно. То е като… о, господи! Може би е истина това, което всички други твърдят. Може би наистина аз съм го убила, а просто не мога да си спомня?

Тя изглеждаше толкова смутена и безпомощна, че ми се прииска да отида при нея, да я прегърна и да й кажа простичко:

— Не, приятелко моя, не. Не си го направила ти. Не се поддавай на подобни мисли. А дори да не можеш да ги пропъдиш, не ги казвай на висок глас.

Но аз не пристъпих към нея. Казах:

— Не говори глупости, Венке. Ти знаеш така добре, както и аз, че не си го убила.

Тя седеше прегърбена на стола с лице към пода и ме гледаше от долу на горе изпод вежди като непослушно дете, което са смъмрили.

— Да, знам това, Варг — почти проплака тя.

За известно време замълчахме. Венке, седнала между нас, привличаше погледите ни и аз забелязах, че Смит не я изпуска от очи нито за секунда. От време на време той поклащаше почти незабележимо глава, сякаш не виждаше никаква надежда, като хирург, който няма сърце да съобщи на болния си от рак млад пациент, че е лишен от всякакъв шанс и че краят е близък, прекалено близък.

Тогава подех:

— А Рикард Люсне…

Тя пак погледна нагоре към мен:

— Да? Той пък какво?

— Срещнах те заедно с него, във вторник предобед… Какви са… отношенията ви?

Венке пламна:

— Отношенията ни? Какво всъщност имаш предвид? Той ми е шеф. Повече или по-малко.

Изучавах израза на лицето й, погледа, насочен към ризата ми, към разкопчаната яка, но подобно на балони с премного баласт, очите й изобщо не се вдигнаха нагоре, към лицето ми, към моите очи.

— Не бива да забравяш, че сме тук, за да ти помогнем, Венке. Не бива да се ядосваш, ако ти задаваме може би глупави въпроси. Ако не ние, поне ще ти ги задават в полицията, непременно. И съвсем не е сигурно, че ще започнат да ти се извиняват, загдето те питат така.

Тя преглътна и кимна:

— Простете.

Гласът й едва-едва се чуваше и лицето й пак придоби детско изражение.

— Защо беше дошъл в дома ти тогава, в оня предобед?

Погледът й отново се отмести встрани.

— Той… той е във флота и… от време на време ми върши някои услуги.

— Услуги?

Венке ме погледна умолително, сякаш очакваше, че ще разбера. Фактически аз почти усетих за какво става дума, а тя добави:

— Не е това… знаеш, че не пия, но все пак мисля, че е добре да имам хубави питиета или чаша вино вечер, когато седя сама, нали?

— Ясно. И капитан трети ранг Рикард Люсне има достъп до обезмитени стоки? — казах аз.

Тя пак кимна:

— Да, не купувам много, но… той е така добър да ми докарва нещата вкъщи, когато аз…

— Значи затова е бил при теб онзи ден? Донесъл е нова стока, така да се каже?

— Да. Нищо повече. А после ме закара на работа. Аз… аз фактически не се чувствах съвсем добре. Ти сам знаеш, всичко това…

— Но какви услуги му правиш ти в замяна?

Венке ме погледна уплашено:

— Никакви, Варг. Във всеки случай не тези, които имаш предвид. Той… той ми е шеф, работим заедно. И сме добри приятели, може да се каже. Той… ние доста време сме заедно, предимно в службата. Много е приятен, често пием кафе заедно, бъбрим… Аз… аз нямам приятелки и фактически Рикард ми е единственият близък.

— Но никога не е бил нещо повече от приятел?

— Не, казах, не! Аз никога не съм, ние никога не сме… — Тя трескаво търсеше думи.

Прекъснах я:

— Това е достатъчно. Вярвам ти. Ние ти вярваме. Той женен ли е?

— Рикард? Да. Макар и не особено щастливо, поне така мисля. Струва ми се, че не се развеждат само заради децата.

— А, той има и деца?

— Три. Две момчета и едно момиче. От дванайсет до тригодишна възраст.