Над всичко това се разнасяше познатият във всички подобни кафенета меланхоличен набор от звуци: дрънкането на касата, свистенето на машината за кафе, гласове с различна тоналност, звън на чаши и лъжички, на вилици и ножове, потракващи в чиниите. Въздухът бе наситен с цигарен дим и подправен с миризмата на кухня.
Тогава го видях.
Той седеше през пет или шест маси и не ме забелязваше. Очите му се рееха във въздуха напрегнато, тъй както се вторачват пред себе си хората, когато не желаят да виждат нищо. Държеше чашата с кафе пред лицето си, сякаш се опитваше да се скрие зад нея: висок нескопосан мъж, някак трогателен като кученце. За мое удоволствие констатирах, че косата му е започнала да посивява, а той си бе все така блед като преди. Не знам защо, но го считах за свой шурей. Казваше се Ларш Виик, беше преподавател и съпруг на жената на име Беате, моя съпруга някога. Той бе новият баща на Томас.
Седях и го държах под око и той не можа да избегне да погледне към мен, преди да си тръгне. После сякаш внезапно ме откри, усмихна се и дойде при мен.
— Здравей — каза.
— Здравей — казах.
— Имах свободен час, чудех се какво да правя, та излязох да пия едно кафе.
— Как е Томас?
— Добре. Ходи на детска градина, знаеш, нали, наесен ще тръгва на училище.
— Знам, все още се интересувам.
— Аз не исках да кажа… Но… Няма защо, няма защо да се сърдим повече един на друг. Всичко беше толкова отдавна.
— Всичко след известно време ни се струва отдавна.
Това бе една утеха. След известно време и споменът за Юнас Андресен щеше да избледнее, както избледняват всички картини — след известно време.
— Но сега трябва да тръгвам.
— Да, да. Поздрави и на двамата.
— Ще предам. Всичко хубаво.
Той се усмихна облекчен и си тръгна: висок, непохватен мъж, който се беше оказал по-добър съпруг от мен. Вдигнах чашата с кафе след него като мълчалив поздрав. След няколко минути и аз се отправих в същата посока.
Предварителният арест за жени не е в окръжния затвор в Берген, а се намира в мазето на полицията на същия етаж, където е изтрезвителното отделение.
Срещнахме се с Паулус Смит пред сградата. Той беше точен, привикнал със строгата съдебна процедура.
Влязохме в стаята за пропуски и почакахме там дежурната полицейска служителка, която щеше да ни отведе до килиите. Смит бе добре известен, та не стана нужда да се легитимира. Аз бях заедно с него, та той бе и моята легитимация. Освен това тук познаваха лицето ми. Не идвах за пръв път, а сигурно и за последен, между тези врати.
Венке не беше в килията за осъдени, но нейната беше съвсем същата: тясна, продълговата и само с едно прозорче, високо горе на стената. Прозорчето бе покрито с матово стъкло и метална мрежа. В килията имаше нар и едно дървено ведро, а в другия ъгъл — умивалник на едната стена, а встрани от него висеше кърпа. На умивалника лежеше опакован в светлочервена хартия сапун, като идиличен сутрешен подарък от любовник. Встрани от умивалника имаше стол, а от стената можеше да се разгърне дървена поставка, която би могла да служи за писане, за облягане на ръцете или за облягане на главата, всичко в зависимост от настроението.
Когато влязохме, Венке Андресен стоеше в дъното на килията, почти под прозорчето. Косата й не бе сресана, лицето й беше сиво-бледо като стените наоколо, а освен това очите и устните й имаха синьо-черен цвят, цветът на безнадеждността. Тя се бе преоблякла и носеше черен панталон и бяло поло, а върху него приятна сива фланела. За последните четирийсет часа беше остаряла с няколко години.
Венке гледаше ту мен, ту Смит, ту жената полицай и не проговори нито дума, преди дежурната да затвори вратата зад себе си, хвърляйки ни многозначителен поглед: тя щеше да стои все там — пред вратата. Тогава Венке отвори уста и погледът й се закова върху мен.
— Варг…
Кимнах:
— Здравей, Венке.
Стоях точно до масивната стоманена врата, съзнавайки присъствието на дребния белокос мъж до мен. Съвсем не си правех илюзии, че той би могъл да пропусне и най-малкия нюанс в разговора ни.
От противоположната страна на стаята тя попита:
— Как мина всичко с…
— Роар е добре. Поздравява те и каза, че те обича, че ти не бива да се боиш и се надява да те види отново.
— Но… ти не си му казал, какво аз… какво казват за мен, че аз…
— Не, не. Закарах го при сестра ти, която също ти изпраща сърдечни поздрави. Там… там също ти вярват. Никой не мисли, че ти…
— Никой! — Тя погледна с укор Паулус Смит. — Трябва да чуеш тези тук! Аз чувствам, о, господи, Варг, имам чувството, че са се обединили срещу мен, че вече са решили, че аз… че аз съм убила Юнас. Сякаш можех, аз… която толкова го обичах.
Читать дальше