Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Стана и дойде при мен. Застанал до стола ми, той изглеждаше по-висок, тъй като аз седях. И аз станах, а сега той пак ме гледаше изотдолу като разлютен гном.

— Самият аз живея от четирийсет години с една и съща жена. Това, разбира се, далеч невинаги е весело. И все пак останахме неразделни.

— А любовта? — попитах.

— Любовта? Любовта е за младите, които си въобразяват, че животът е пред тях. Любовта е за мечтателите, да дремят под луната и да се лигавят. Любовта е нещо, за което момичетата мислят, докато станат на тринайсет години, а момчетата я бъркат с половия живот. Любовта? Аз не говоря за любов, Веум, а за брак.

— Точно така — казах.

Стояхме и се гледахме няколко секунди. После той сложи ръка на рамото ми и го притисна дружески:

— Добре, Веум. Ти си все още млад, можеш да дремеш под луната и да смучеш мед от нея. Действай. Докажи, че Венке Андресен е невинна. Дай ми… — Той погледна часовника си. — Дай ми половин час и ме чакай пред сградата на полицията, след което ще идем при нея. Съгласен?

— Съгласен. И благодарен.

— Няма защо — каза Паулус Смит. — Това влиза в работата ми.

Оставих го. Пред вратата на кабинета му срещнах неговото младо копие, с не тъй широк гръден кош, с тъмноруса коса, а и без свежия загар на лицето, сякаш изкуствено червеникаво, пък и леко подуто, което показваше, че не е станал от леглото преди дванайсет часа. Той ме гледаше равнодушно, регистрира, че няма какво да измъкне от мен, и ме лиши от всякакво внимание. Предпочитах стопроцентово Смит старши пред Смит младши.

По-възрастната секретарка пак бъркаше в шкафа с архивите. Намигнах й и казах:

— Довиждане.

Не казах, разбира се, „стара жено“ и този път, но почти щях да го изрека.

А тя беше наистина ценност за Смит и е била такава в продължение на петдесет години. Ако преди това се бях появил там, пак щях да я срещна. Тя принадлежеше към вечно безсмъртните, към вечно непроменените. В мой стил й пожелах приятна вечност, макар че не бих искал да съм на нейното място. Никога не бих имал търпението да вися в музей, в залата на старинни дела, край входа, вляво.

Казах си: „И не забравяй пак да дойдеш тук. След петдесет години или малко повече.“

Заваля дъжд: студен къснозимен дъжд, който обещаваше да стане сняг. Купих си три местни вестника и потърсих подслон и чаша кафе на втория етаж в едно кафене срещу площада. На една лавица там намерих вестници от предишните дни и направих това, което съвсем бях забравил, прочетох ги. Или по-точно — прелистих ги.

Във вестниците от предишния ден нямаше нищо повече освен заглавията: „Загадъчна смърт“, „Мъж, намерен убит“, „Драма с нож в жилищен блок“. Съдържанията на текстовете под заглавията бяха почти едни и същи: полицията е арестувала заподозряно лице за разпит.

Прегледах бързо вестниците от днес. В тях имаше по-подробна информация за случая. Журналистите бяха получили повече материали за убийството, фотографи бяха ходили на мястото на престъплението, за да направят снимки на място, интервюирани бяха хора, живущи в блока, които били „чули“ нещо. На голяма снимка в един от вестниците бе заснет мъж, който по-надолу разказваше как преди година и половина си седял на дивана и гледал новините по телевизията, когато друг мъж внезапно стрелял в прозореца на стаята му с въздушна пушка от отсрещния блок. Какво общо имаше този епизод със случилото се, не се обясняваше. Но във всеки случай снимката на мъжа беше поместена във вестника — голямо събитие за неговия малък свят от три стаи и кухня, той бе героят на деня.

От заглавията дори излизаше, че печатът не се интересува от убийството, щом вероятният убиец е вече зад решетките. Съобщаваше се, че полицията продължава разпитите на свидетелите и че следствието е в пълен ход, но старши полицейският инспектор Хамре от криминалния отдел се надявал то да приключи в най-близките дни.

Спрях да чета и оставих вестниците на масата. Огледах заведението.

На една маса в ъгъла седяха четирима чужденци, пиеха чай, ядяха сандвичи и играеха карти. Държаха се като у дома си. На масата до мен седеше едра жена със зачервено лице, синя шапка и разгърнат пред лицето й вестник. Но тя не го четеше, а ме гледаше иззад страниците му с пронизителни и подозрителни очи. Дори не си отмести погледа, когато го пресрещнах с моя. На друга маса пийнал младеж се опитваше да заговори две момичета, които, съдейки по диалекта им, идваха от най-дълбока провинция. Те се притискаха по-близо една до друга, изчервени, но очите им шареха из заведението.