Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Попитах кротко:

— Какво показват резултатите от аутопсията?

— Да, предварителната аутопсия… — Той извади друг лист от цяла купчинка. — Детайлно ли те интересува?

Поклатих глава:

— Слабо владея латински. Ще се задоволя със заключенията.

Погледът му се плъзна по изписания лист:

— Добре… Смъртта е настъпила в резултат на прободни наранявания в коремната област. Прободен е и единият дроб, диафрагмата е разкъсана, както и много други вътрешни органи… Не е имал никакъв шанс да оживее. Освен това има ясна следа от удар с твърд тъп предмет по челото, тук, в дясното слепоочие.

Той ми показа с пръст, а аз несъзнателно потърсих с поглед син белег на слепоочието му или подутина, но не видях нищо.

— Удар?

Кимна многозначително и аз разбрах, че има още какво да каже.

— Поогледахме по-отблизо, под микроскопа, този буркан от конфитюр. Фактически открихме остатъци от кожа по единия ръб на дъното на буркана. Все още не сме сравнили тези остатъци с проба от кожата на убития, но…

Не бе необходимо да ми се казва повече. Беше достатъчно, повече от достатъчно. Той имаше пред себе си напълно сигурни доказателства.

— И накрая — каза Хамре. — Според теб той по всяка вероятност е носел със себе си пари. Стойността на някаква застраховка „живот“, нали?

— Да.

— Не е носел пари, когато той… искам да кажа, не е имал в себе си толкова много. Ние вече влязохме във връзка със застрахователната компания и оттам ни уведомиха, че въобще не се е явявал. Така че какво точно е искал, отивайки при бившата си жена, едва ли ще разберем… преди да…

— Преди да?

— Преди тя да проговори.

— А тя… държи на предишните си показания.

Той кимна умърлушен.

— Отрича всичко. Но така не може да продължава. Вече сме в състояние да реконструираме случилото се.

Той вдигна ръце и започна да изброява възможните моменти на пръсти. Първо: Юнас Андресен идва. Звъни на вратата или сам си отключва. Имал е ключ. Второ: Венке Андресен отваря, държейки буркана в ръка, или — тя идва от мазето, носейки буркана с конфитюр, в момента, в който той звъни, или в момента, в който той вече е влизал вътре. Видял си я да тича, може би защото е забелязала, че вратата е отворена, пък и тя самата ни го каза. Но не е намерила никакъв труп. И трето: тя го удря с буркана или го хвърля по него. Защо, все още не можем да кажем. Четвърто: той се опитва да се защити или във всеки случай отвръща на удара й. Тя взема ножа и го намушква. Намушква го няколко пъти. Пети момент: тя изпада в паника и се опитва да избяга, но бързо се поокопитва, връща се в жилището и ти я виждаш, Веум. И шесто: вика за помощ. По-нататък всичко ти е известно.

— Но тя нямаше сгъваем нож. Жена като Венке Андресен не се разхожда насам-натам със сгъваем нож в ръка.

— Е, все още има някои неизвестни. Но схемата на действието е ясна. Не изпитвам никакво съмнение, Веум. Венке Андресен е убила мъжа си завчера следобед, в около четири часа.

Казах:

— Съществува ли някаква възможност да разговарям с нея?

Той ме погледна изпитателно:

— Под забрана е за кореспонденция и посещения. Единственият ти шанс е да се договориш със Смит. Трябва да имаш и разрешение от съдебните власти. От друга страна, аз ще предложа да я разпитат отново, може би още утре сутринта. И тъй като уликите вече са налице, поне аз няма да настоявам за по-нататъшна забрана за писма и посещения.

— Утре може да бъде късно — казах.

— Късно за какво? — попита Хамре.

Вдигнах рамене. Нямах отговор. Нямах никакви възражения по същество и никакви противостоящи аргументи. Единственото, което имах, беше съвсем субективно чувство, което може и да бе погрешно: че Венке Андресен не е убила съпруга си.

Станах. В същия миг телефонът иззвъня. Хамре вдигна слушалката:

— Момент, моля. — После ми се усмихна извинително и ми кимна за довиждане. — Ще се видим в съда.

Поспрях на прага. Но тъй като все още не можех да му дам подходящ отговор, затворих вратата зад себе си.

Адвокатът от Върховния съд Паулус Смит държеше кантора срещу градския площад. Обстановката в нея явно не се е променяла от двайсетте години. Стените тъмнокафяви, пердетата тъмнозелени, а паркетът на пода — на светло- и тъмнокафяви парчета, подобно на замаскирана шахматна дъска, на която Паулус Смит беше царят, а аз се чувствах ако не пешка, то поне като кон — крачка напред и две встрани. Единственото, което може би е било променено през тези двайсет години, бяха секретарките, особено едната от тях, както и пишещите машини. Машините бяха електрически, секретарките по всяка вероятност — сръчни.