Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Погледната отзад, тази жена можеше да мине и за двайсетгодишна. Облечена бе в черно — копринена блузка и широка пола, препасана с широк и тежък колан, краката й бяха стройни, а косата й падаше свободно, яркоруса и явно недотам естествена.

А когато се обърна към мен, видях, че е по-скоро на около петдесет, не на двайсет. По лицето й не се четяха никакви илюзии и тази вечер на мен ми трябваше точно такава жена.

Очите ни се срещнаха, аз кимнах с глава към чашата си и я погледнах питащо. Тя стана и тръгна към мен, люлеейки бедра, със сухи устни, които облизваше не за мен, а за джина, който поръча за моя сметка.

— Можеш да ме наричаш Сул 13 13 Слънчице. — Б.р. — каза тя и гласът й изхриптя като повредено радио.

— А ти мен Моне 14 14 Луна. — Б.р. — отвърнах аз.

Лицето й беше сбръчкано, но не съвсем некрасиво и несъмнено привикнало повече на интериори, отколкото на екстериори, та бях сигурен, че не ще може да различи опашката от главата на една пъстърва, да не говорим, че сигурно никога не беше пила кафе от почерняла бака, а дори и да бе пила, това ще да е било доста отдавна. Очите й бяха светли и размити от многото изпит джин, но устните — големи и широки, свикнали да смучат направо от бутилката. Започнах да й викам Сул.

— Мисля да похапна — казах.

— Мога само да ти правя компания — отговори тя. — Иначе никога не ям след четири часа следобед. Не понасям това.

Излязохме на терасата и седнахме на една маса, поглеждайки надолу към гостите на хотела, които минаваха край рецепцията. Неколцина англичани със зачервени лица и в зелени голфове бяха единствените туристи в хотела. Останалите посетители приличаха на търговски пътници, бизнесмени, професионални участници в различни семинари.

— Местя се — обади се тя.

— Всяка вечер ли?

— От Лаксевог в Сандвикен — продължи тя. — Току-що получих нова квартира.

Следеше с поглед дима на цигарата си, който се виеше бавно към високия таван.

След дълго чакане един зъл сервитьор ми донесе обгорял бифтек с прекалено сварени зеленчуци за гарнитура. Но картофите бяха превъзходни.

Тя каза:

— Ако желаеш, мога да те поканя на гости в новото ми жилище.

Отговорих:

— Да? Винаги съм проявявал интерес към… жилища.

Дълбоките бръчки около устата й и широките пори на кожата на лицето й се виждаха особено безнаказано на по-ярка светлина.

— Само че има една особеност в това жилище… наемът е доста висок.

— Така ли? За съжаление портмонето ми е пробито, а влогът ми в банката — на изчерпване, така че…

Тръгнахме. Жилището й не се намираше точно в Сандвикен, тъй като Йоврегатен едва ли е в Сандвикен, пък и не изглеждаше съвсем ново. Но за сметка на това тя извади чисто нова бутилка уиски от най-висока класа.

— Някой я е забравил тук — каза и се подпря на стената.

Нито аз, нито тя се чувствахме особено добре. Лицето й не будеше илюзии, а когато се съблече, видях, че и за тялото й можеше да се каже същото. Ала в нощ като тази аз имах нужда точно от такова тяло.

Затуй не се учудих, че тя после направо ме изхвърли, защото я любих като застаряващ маратонец, пробягал едва-едва разстоянието в дъждовно време и заел до финиша някъде между осемдесето и деветдесето място. Любих я като античен вестоносец, с последни сили допълзял до краката й, за да издъхне. Любих я като одъртял цирков слон след много сезони и турове на манежа. Любих я с жарта на срутена кахлена печка в запустяла къща.

После криех лице между колената си, за да не ме види, че плача.

Изтърколих се от леглото на пода и допълзях до бутилката с уиски под масата, легнах по гръб и излях остатъка в устата си. После таванът започна да пада върху главата ми, нещо голямо и бяло се надвеси над мен, опитвайки се да ме вдигне, а наоколо ечаха ругатни.

Затуй съвсем не се учудих, когато тя ме изхвърли навън, без дори да успея да нахлузя панталоните си. Спрях се на площадката на стълбището в тъмния вход и се опитвах, както ми се стори, в продължение на часове да мушна правилно двата си крака в крачолите на панталона.

Вън на улицата ме спряха няколко момчетии, притиснаха ме до стената, пребъркаха джобовете ми и измъкнаха оттам остатъка от парите ми. Стоях, облегнат на къщата, и гледах след тях, без да мога да направя каквото и да било.

Все пак се добрах до къщи и на следващия ден се събудих рано. Казах си: има само едно нещо, което пречиства душата — това е истината…

Хамре ме огледа саркастично.