Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Късата отсечка на широкия път между Нордхаймсунд и Йойстесе минаваше покрай фиорда от синкаво сребро, който проблесна от едната ни страна, отразявайки слънчевите лъчи на каскади, не по-малко от нас освежен и зарадван от… пролетта.

Пристигнахме, изпълнени с такива чувства, в Йойстосе, все още носейки зимата в кръвта си, ала вече и пролетта като надежда, и лятото като страстен порив. Само след миг студът и смъртта отново ни смразиха, защото си спомнихме за какво пристигахме там.

Чичото и лелята на Роар живееха в голяма, прилична на куб къща, сякаш новобоядисана и отвън, и отвътре, кацнала високо на планинския скат, обкръжена от напъпили овощни дръвчета и с изглед към цялото Йойстесе и към фиорда и планините от другата му страна. Човек можеше да им завиди за чувството, че живеят по средата на пощенска картичка с красива гледка.

Лелята изтича до портата още преди да сме излезли от колата. Тя ни беше чакала. Прегърна Роар топло, дълго и това предизвика сълзи в очите му. След това се изправи и ми протегна ръка:

— Сисел Баугнес.

— Веум.

Беше значително по-възрастна от сестра си и лицето й имаше доста по-остри черти. Изглеждаше на около четирийсет години и не се опитваше да ги скрие. Устните й бяха тесни, а в косата й просветваха доста сиви кичури. Очите й бяха зачервени от плач и заобиколени с тъмни сенки, сенки от продължително нощно бодърстване. Носеше широка синя пола и светла памучна блуза с цвят на яйчена черупка. Ръцете й бяха леко почервенели и обсипани с лунички над голите лакти.

— Това беше страшен шок за всички ни.

Тя се вгледа в лицето ми, сякаш очакваше да види в него ужаса си.

Казах:

— Да, за всички нас.

— Извинете ме, съвсем не се сетих: вие сигурно ще пиете чаша кафе, а може да хапнете и някой сандвич.

Поблагодарих и приех поканата. Сестрата на Венке ми се струваше най-добрата компания за кафе в ден като този.

Тя ме настани на една табуретка от холна гарнитура в стая, която свидетелстваше за изпълнен със спокойствие и обикновен семеен живот. По тесните етажерки имаше повече фамилни фотографии, отколкото книги, а телевизорът в единия ъгъл на стаята беше стар модел и черно-бял. Транзисторът с лъскава антена за УКВ беше по-нов. От него се разнасяха ритмите на предобедна музика: смес от южноамерикански мелодии, аранжименти на флейта за хор от ангелчета от Хамбургското студио — милувка за слуха и мед за сърцето, колкото и излишно да е да имаш музикален слух или прекалено нежна душа.

При нас довтаса червено-кафяв кокершпаниел, задъхан, закачлив. Роар падна на колене пред него и му поднесе лице да близне.

— Скачай! — провикна се той. — Хей, скачай!

Песът сигурно се казваше Скачай, друго не можах да предположа.

Сисел влезе в стаята с метален поднос, върху който имаше сандвичи, изящна кана, пълна с кафе, и солидни чаши с нарисувани по тях червени цветя.

— Момичетата са на училище — каза тя, опитвайки се да завърже делничен разговор.

— На колко са години?

— Берит е на единайсет, а Анне-Лизе на тринайсет. Райдар — мъжът ми, ще се опита днес да си дойде по-рано от работа.

— А той с какво се занимава?

Тя прокара ръка по челото и през косата си.

— Управител е на магазин. Преди това беше собственик на малко предприятие, но конкуренцията стана непоносима. Почти не се завръщаше вкъщи, просто изнемогваше, а и не можеше да си вземе помощник. Вечер трябваше да подрежда, да оценява, да пише поръчките и да изчислява. Да, сега също доста е зает, но все пак не както преди, по-спокойно му е.

Тя изглеждаше потисната по един особен начин. У нея нямаше нищо нервно и истерично, но въпреки това изглеждаше угрижена и почти сломена. Върху малкия й тънък нос се очертаваха червени венички, а устните й бяха сухи и бледи. Тя каза:

— Просто не мога да схвана… как всичко това…

Обърна се към Роар:

— Роар, би ли отвел кучето навън, в градината, да си поиграете?

Роар кимна. После ме погледна:

— Ти все още няма да си тръгваш, нали, Варг?

— Не, не, Роар. Няма да си тръгна толкова бързо. — Пак този мой съвсем чужд глас.

Щом като момчето излезе, тя рече:

— Полицията каза… даде ни да разберем… Истина ли е, че Венке е заподозряна, че… че тя…

Не намери сили да довърши. Очите й ме гледаха, изпълнени с недоверие.

— Да, това означава, че да. — Наведох се към нея. — Но аз не го вярвам. Не мога да го повярвам нито за секунда. Не познавах сестра ви особено добре, срещнах я фактически преди по-малко от седмица. Но не вярвам, че тя го е убила. — Преглътнах. — Не знам дали от полицията са ви обяснили какъв съм.