Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Не се и съмнявам. Лека нощ, Веум.

— Лека нощ.

За момент останах да седя с телефонната слушалка в едната ръка и с бутилката водка в другата. После сложих слушалката, пресуших чашата на един дъх и легнах да спя на пода.

Събудих се рано и повече не можах да мигна. У мен пъплеха премного чудовища, премного призраци, които се прокрадваха иззад високи, черни и голи стволове, за да не ми дават покой.

Оставих Роар да спи колкото си иска и тихо се прокраднах в кухнята. Наруших един от здравите си принципи и пих кафе на гладен стомах. Направих го много силно, после седнах и дълго гледах надолу в тъмната течност като в бездънен кладенец. Но в кладенеца нямаше какво да съзра, а в чашата не бе останала никаква утайка от кафето. Утайката се беше наслоила у мен, зад очните ябълки, по езика и душата ми, ако наистина имах такава.

Опитах се да анализирам ситуацията. Юнас Андресен беше мъртъв. Последният ден от живота му бе отминал и сега за пръв път от трийсет и няколко години слънцето се издигаше над земята, по която той вече не ще стъпва. За нас, останалите живи, това не означаваше особена промяна. За него обаче означаваше всичко. Той беше преминал загадъчно в царството на непостижимото, в роените долини и обгърнатите в синкави воали гори, беше поел нагоре в планинското царство, очакващо всички ни тогава, когато броеницата на дните ни се скъса.

Умрял бе бързо и брутално. Бях го видял как отива да срещне смъртта, ала не и самия гибелен миг. Видях Венке Андресен да бяга в паника, след като всичко бе свършено, малко по-късно видях Сулфрид Бреде да излиза от асансьора. И пак бях видял Юнас Андресен съвсем късно, само няколко минути и същевременно цяла вечност по-късно.

Той беше надупчен с нож, какъвто би могъл да използва и Джокер, ала Джокер не го бе използвал, защото ние двамата с него разговаряхме в момента, в който друг бе използвал оръжието.

Но кой ли?

Видях отново смаленото лице на Венке Андресен, свита на дивана, стиснала с побелели пръсти носната кърпичка, която й бях дал, видях очите и устата й. Видях също и Якоб Е. Хамре. Уверен, знаещ, с упорито стиснати устни, но ведър.

Кой? Сулвай Мангер? Мъжът й? Или някой непознат, чужд човек, който досега не се беше появявал?

Работата на полицията беше да го открие. Аз имах много по-лесна задача — да откарам Роар до Йойстесе и да се върна оттам. Да се отправя в неизвестността на едно бъдеще и да се завърна в несретата на едно минало.

Навън с колебание просветваше нов ден. Нов ден в началото на март — все още едноцифрен, увенчан с неспокойни облаци, които преминаваха по небето, но изпод тях надничаха късчета от синевата му. Все още ниско, слънцето прокара през белия си покров няколко плахи, утринно-златни лъчи, но не след дълго побърза пак да изчезне. Пролетта разузнаваше с предпазливи светлини обстановката в града, за да се оттегли в по-топли кътчета и да изчака по-благоприятни времена.

Роар внезапно изникна на прага на кухнята, бос и по гащета.

— Ти вече си станал, Варг?

Пътят от Берген до Хардангер е толкова познат на болшинството от бергенци, че те биха могли да се носят с колите си по него с вързани очи и тампони в ушите, поне до Квамскуген, популярна област сред скиорите, но през тази зима имаше малко сняг и аз за пръв път се отправях нататък. Бях си намерил по-добро занимание от това да пренасям ските си с автомобила първо нагоре към Квамскуген, а после надолу към Берген. Предпочитах за отмора риболова — в мътна вода или в шише акевит.

По протежение на Скугестранд вече има широк и хубав път, напомнящ аутобан, и голяма част от напрежението при шофирането спадаше. По-рано човек просто не знаеше с каква кола би се сблъскал на следващия завой, а сега напред има видимост на не по-малко от двеста метра.

Както всички момчета, и Роар обичаше да пътува в автомобил и виждах как по лицето му се редуват интересът към пейзажа и желанието да си бъбрим.

— Ти… ти си много добър шофьор, Варг.

— Така ли мислиш?

— Участвал ли си… участвал ли си в преследването на много престъпници?

— Не ми се е случвало често.

Само всеки петък… с редовния криминален филм по телевизията.

— Разкажи де!

— Няма много за разказване. Всичко става толкова бързо, че след това едва ли е възможно да си спомниш нещо. Просто се радваш, че си се отървал, че си запазил живота си.

— Ооо… но…

Малко преди Тюсе има крайпътно кафене, разположено точно на един остър завой, и пред него винаги са паркирани коли. От пътя то не изглежда толкова уютно, но влезеш ли вътре, попадаш в салон, който напомня някогашна зимна градина, с големи продълговати прозорци, насечени от безчет малки рамки като шахматни дъски, с чуден, успокояващ изглед надолу към морето. Лете този изглед се промъква между листака на дърветата пред прозорците. Сега нямаше листа и голотата им допълваше пастелните тонове на картината, без да те лишава от чувството, че си напуснал ежедневната действителност и си се озовал в приказен свят. Независимо от това какво консумираш, ти седиш, захласнат от гледката. Вратът ти леко се схваща, но излизаш навън с уталожени нерви и сетива, а сядайки отново на волана, усещаш, че това ти е вдъхнало благост, че ръцете ти са станали по-сигурни, а зрението — по-остро. И наистина шофираш по-добре.