Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Влязох с Роар в кафенето и всеки изяде по един сандвич със скариди, като се има предвид, че маслото бе повече от скаридите, поставени върху лист от зелена салата, който ми напомни одран хамелеон, и парче лимон, предварително изстискано. Ала гледката пред очите ни никой не можеше да ни отнеме, за нея дори не вземаха нищо отгоре.

Накрая си поръчах чаша кафе, а за Роар — лимонада, която той изпи със сламка. Сламката беше червена, а лимонадата — белезникава, почти безцветна. Покривката на масата бе зелена, а изгледът…

В съседство с нас седяха трима шофьори на товарни автомобили. Имаха гласове, дълбоки като минни шахти, и юмруци като екскаватори. Лицата им бяха широки и ъглести като колосите, които караха. Това непременно бе характерно за професията им, един вид деформация, която и законът за охрана на труда не би могъл да премахне. Не ги чувах какво си говорят, но какво значение имаше това. Гръмките им гласове боботеха и това бе достатъчно. Тук тези хора се чувстваха като у дома си, те се чувстваха като у дома си във всички крайпътни кафенета на света. Последните непоклатими каубои. Ако срещнеш един от тях в някоя тъмна вечер насред завой, кацнал високо в колата си, по-малка само от локомотив, и ако си се приближил доста вляво към осевата линия, с теб е свършено. Ще се превърнеш в смес от кръв и бензин, която ще се разлее по асфалта на мястото, дето само допреди минути си се намирал с твоя автомобил. Тогава не ще бъдеш нищо повече от онези няколко километра над осемдесет, с които си карал, за да спестиш време и да не закъснееш за срещата си със своята внезапна смърт, насред един завой, в ковчег от разкривен метал, окъпан с машинно масло.

Но тази прелестна гледка…

Роар смучеше лимонадата през червената пластмасова сламка. Гледах лицето му. На кого прилича? На майка си? На баща си? Опитах се да си ги представя: Венке Андресен със затворени очи и внезапно поднесени за целувка устни и Юнас Андресен, с очила и мустаци, омацани с бирена пяна, стиснал с пръсти чашата и на другия ден най-неочаквано — мъртъв.

Не, не приличаше на никого от двамата. Приличаше на себе си — малко момче с овехтяло шушляково яке и кадифени джинси с кръпки на коленете, което внезапно се беше появило в кантората ми, вече забравих преди колко дни. Пет или шест? И непрекъснато ми напомняше за едно друго момче, с няколко години по-малко, което отдавна не бе идвало при мен, отдавна.

— Не смяташ ли, че е красиво? — попитах го аз и кимнах в посока към прозореца.

Той ме погледна въпросително.

— Кое?

— Изгледът.

— Изгледът?

Не, още беше много малък. На осемгодишна възраст никой не се вълнува от изгледи. Това ще стане едва при първото влюбване.

Изпихме си кафето, лимонадата и потеглихме отново. Около Квамскуг нямаше сняг, но областта чернееше от дъжд. Снегът покриваше с тънка корица склоновете на планината и трябваше да се иде доста нависоко, за да се намерят удобни места за каране на ски.

Пътищата бяха добри. Мина времето на разбитите квамскугски коловози: туризмът бе допринесъл и за оправянето на пътищата, въпреки че доста се спореше по тези инвестиции. Бързо преминахме покрай плътните редици от хижи, които придаваха на пейзажа вид на хаотично застроено предградие, и се спуснахме надолу през Токайел, където тунелите под планините започнаха да ни поглъщат и изхвърлят отново като носена от течението риба.

Прекрасната природа се простираше чак до Хардангерфиорд и Нордхаймсунд, където изведнъж настъпи пролет. Това беше мигът, който се случва тук само веднъж на година. Сякаш небесна ръка внезапно отмества облаците настрана и хвърля шепа слънчеви лъчи връз земята. Слънцето се изтърколи надолу по склоновете на планината, събра в бляскавия си диск остатъците от миналогодишното зелено, смеси ги с кафявото, бялото и мръсно сивото на зимата, запокити ги в очите ми. Пролет!

Наистина пролет. Слънчевата светлина увиваше като мрежа пейзажа и придаваше сияние на задминатите от нас планински склонове, на пътя, който се виеше към фиорда, на синьо-бялата му ивица под нас и на сиво-сините хребети от другата му страна, разпростираха се над искрящите в алено и сребристо градини, над лъхтящия насреща ни червен автобус и стопли поспрялата до самия край на шосето стара жена в сива пола и тъмнокафява фланела, с черна кърпа на главата. Тя ни гледаше с лице, изтъркано от времето и обветрено от годините. Да, пролет, още смътна, съвсем ранна, но пролет.

Не говорех нищо, за да не изпортя настроението, да не разчупя на парчета картината пред нас на хиляди парчета и парченца. Но внезапно настъпилата тишина ми подсказа, че и Роар изпитва същото, че и той е забелязал внезапно изгрялото слънце над неочаквано изникналия нов пейзаж, че и той бе почувствал настъпилата в природата промяна, бе усетил, че слънцето е поставило своята тежест във везната на времето, че старата зима е на път да си иде, а новата пролет нахлуваше като прилив долу във фиорда — навътре в морето и нагоре в небето.