Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Тя леко кимна.

— Аз съм частен детектив. Работата ми е да откривам различни неща. Не такива сериозни неща като убийствата, които не са моя работа. Ала трагедията в случая засегна хора, които ми станаха мили, и аз ви обещавам, госпожо Баугнес, обещавам ви, че ако има нещо, което трябва да се намери, което да се предяви като контра доказателство и ако наистина го има, аз ще го открия. Обещавам ви, честна дума…

Тя ме погледна, сякаш бе нейде надалеч.

— Та ние просто не можем да повярваме. Тя така обичаше Юнас и бе толкова нещастна, когато се разделиха, заради… заради…

Външната врата хлопна и аз чух тежки стъпки в антрето. В стаята влезе мъж и аз и Сисел Баугнес станахме.

— Веум — представи ме тя. — А това е Райдар, мъжът ми.

Райдар Баугнес ми протегна ръка.

— Приятно ми е — каза.

Имаше характерно лице, прорязано от бръчки. Изглеждаше на около петдесет — мъж с ясно очертан профил, с тъмносини очи, малка уста и брадичка, която се сливаше с врата му. Облечен бе в сива работна престилка, а от горния й джоб се подаваха три химикалки и един жълт молив. Гласът му беше дебел, сипкав, сякаш се бе простудил.

Сисел Баугнес каза:

— Тъкмо говорехме за…

Той кимна и седна.

— Ужасна история — рече.

Жена му отиде до кухнята и се върна с чаша кафе и за него. По един спокоен и непринуден начин двамата изглеждаха щастливи. Стигнали бяха до средата на живота и вече бяха кръстосали пътищата си в една обща посока, която да следват, без да е нужен компас. Никой не ги спираше да им задава трудни въпроси, нямаше чужди хора, които да пресичат пътя им и да отклоняват вниманието им.

Подех:

— Вашият бащин дом… разбрах, че са ви възпитавали много строго.

Погледнах към Сисел Баугнес.

Мъжът й попита:

— Кой ви каза това? Юнас?

Сисел Баугнес се обади с тон на леко обидена:

— Знам, че Юнас обичаше да изкарва нещата така. Той… той изобщо не се почувства добре у нас. Беше много по-различен. Дете на града, а ние на селото. Все ни представяше като благочестиви, вярващи и тем подобни, но нямаше право. — Тя произнесе последните думи тъй, сякаш те бяха най-силните в речника й, за да даде израз на своето недоволство.

— Несговорчив човек беше — каза мъжът й. — И ние виждахме накъде отива всичко.

Сисел продължи:

— А ние никога не сме били такива. Вярно, семейството ни беше набожно, но изповядващо светла и радостна вяра, не мрачен фанатизъм. Баща ми, той вече е покойник, мир на праха му, но аз не съм виждала човек, който да се смее по-хубаво от него. Изключително добра душа беше и даже в най-тежкия и дълъг период на болестта си успяваше да запази доброто си настроение, обзет от вяра в Спасителя. А когато умря, ние не скърбяхме за него. Защо трябваше да скърбим? Той си бе отишъл всъщност в своето вечно убежище и там нямаше да му се случи нищо страшно. По-тежко беше за нас, все още живите, които трябваше да преживеем тежката загуба… Майка ми… О, боже господи, как ще й разкажа всичко, та то просто ще я убие… Тя и баща ми, те така и не разбраха Юнас. Както и той не ги разбра. Не казвам, че това е било негова или тяхна грешка. Те просто идваха от два различни свята, а сега…

Райдар Баугнес продължи:

— Сега видяхме какво се получи.

Тя се обади отново, този път по-разгорещено:

— Само не мога да разбера… когато двама души са се оженили и врекли, как единият може да отиде при друг човек, при чужд човек! Мога да му простя, че произхожда от различен свят, но това, това не ще мога да му простя. Не мога да го разбера.

Мъжът й кимна в знак на съгласие. После запита:

— Вие женен ли сте, Веум?

— Не — отсякох, не желаейки да се впускам в подробности.

— Тогава вие не разбирате. Бракът, съединението на двама, които се обичат, би трябвало да е тъй свят и чист, че нищо… нищо да не може да се вмъкне между двамата. И да разруши съюза им.

Взех си сандвич с цел да избягна отговора. После доизпих кафето си и се надигнах.

— Време е да тръгвам. Трябва да се върна в града.

Те станаха. Сисел Баугнес каза:

— Благодаря ви за решимостта да помогнете. Ако можем и ние да помогнем с нещо, моля, обадете се. Нямаме много пари, но… малко…

Тя остави думите да висят във въздуха, подобно на всички разговори, които се отнасят до пари, та да се изпарят по един чудесен начин и да се превърнат в нищо.

Казах:

— Обещайте ми само едно. Да се грижите добре за Роар, ако…

И двамата кимнаха:

— Ще се грижим за него като за собствен син.

В известен смисъл се почувствах успокоен. Мислех, че при майка си той щеше да се чувства по-добре, но и в този дом нямаше да му бъде зле, ако събитията се развият още по-неблагоприятно.