Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Когато свърших, той каза:

— А днес за какво си дошъл тук, Веум?

— Днес… Днес дойдох да кажа на Венке Андресен това, което нейният… това, което ми каза Юнас. Че ще дойде да й донесе парите.

— Значи си бил на път към нея, когато си видял… Да, какво всъщност видя ти?

— Видях… Първо видях Юнас Андресен — или някого, когото помислих за него, да, стори ми се, че беше той… на път към вратата тук. После вниманието ми беше отвлечено от нещо друго, защото, когато отново погледнах нагоре, вратата беше отворена, някой бе застанал до нея и аз начаса усетих, че нещо не е в ред… Видях Венке Андресен да тича насам — откъм асансьора до жилището, а после, когато тя излезе и завика за помощ, аз вече бях на път…

— А ти асансьора ли взе?

— Не. Единият се спускаше в този момент надолу, а другият не работеше, аз не можех да стоя и да чакам, та хукнах нагоре по стълбището, по това, което е по-близко до жилището й.

— Чакай! Чакай малко! Казваш, че асансьорът се е спускал надолу, нали? Не видя ли…

— Да. Случайно видях. Жена, на име Сулфрид Бреде, аз… Вчера всъщност заседнах заедно с нея в асансьора… вчера.

Разказах кратко и за този случай.

— Сулфрид Бреде — повтори той.

Записа си името в малък бележник с оранжева подвързия.

Йон Андершен беше почервенял така, сякаш вътре в него бушуваше пожар.

— Чакай, чакай! — обърна се той към Хамре. — Оръжието, с което е извършено престъплението, нали е нож. Що за нож? Видя ли го?

— Естествено. Сгъваем нож от тия, които носят бандитите.

Йон Андершен продължи:

— Точно така. А Веум току-що разказа, че този Джокер, както го наричат, че той и бандата му, във всеки случай той се разхожда наоколо с такъв нож.

Венке Андресен пое дълбоко дъх, а очите й станаха още по-тъмни.

Хамре каза:

— Няма никакво съмнение, че ще трябва да си поговорим по-отблизо с този… Юхан Педершен.

Настъпи дълга напрегната пауза и аз с неудоволствие наруших създалото се настроение. Но бях длъжен и казах:

— Само че… Джок… само че Юхан Педершен има стопроцентово алиби за момента на убийството.

— Защо? — попитаха в хор Хамре и Андершен.

Венке Андресен ме гледаше с неразбиращи очи: почти подозрително. Пръстите й се кършеха около носната кърпа, а цигарата й гореше сама между безкръвните устни.

— Защото точно в този момент той бе долу на паркинга и разговаряше с мен — казах.

— Значи такава била работата… — проточи Йон Андершен.

Хамре ми хвърли непроницаемия си поглед.

— Наистина стопроцентово алиби — повтори той замислено и почти нажалено.

Почука се и влезе жена полицай. Кимна на колегите си. Беше на около трийсет години, с обикновена външност, но спретната, русокоса, с малки очи и устни, отвикнали от козметични мазила. Каза:

— Навън чака едно момченце, с него е Хансен. То твърди, че живее тук…

— Роар, Роар! — избухна Венке в силен плач. — Какво ще стане с него, с нас? Какво ще стане?

Хамре кимна на жената полицай да отиде при Венке Андресен. След това нареди на Йон Андершен:

— Излез навън и им кажи да почакат. Не можем да пуснем момчето тук. Не бива да…

Той не каза какво не биваше да прави Роар, но не беше и нужно. Никое осемгодишно момче не може да мине покрай окървавения труп на баща си, без да го погледне. Дори бащата да ги бе напуснал — него и майка му, заради друга жена.

Седяхме мълчаливо и чакахме Венке Андресен да се поуспокои. Служителката от полицията я беше прегърнала през рамо и се опитваше да я утеши.

В тила си усещах тъпа тежест. Разбирах, че положението съвсем не е добро нито за нея, нито за Роар. А поради причини, които все още не осъзнавах напълно, аз също се чувствах непосредствено въвлечен в случилото се. Седях, обзет от тъга. Тези хора не ми бяха безразлични, те ми станаха близки. Само допреди седмица не бях и подозирал за съществуването им. А сега ги чувствах като свои.

Роар — той сам беше дошъл в кантората ми, напомняйки ми за едно друго момче. Беше говорил с мен, оказа ми доверие, а само след час аз бях вече негов герой. И може би все още бях.

Венке Андресен — нещастница, неуспяла в живота, внезапно останала сама — млада жена, копнееща за грижи и нежност и… тя ме беше целунала. Или обратното. Аз я бях целунал. А споменът за целувката й все още докосваше устните ми като полъх от бриз.

Юнас Андресен — беше ми станал симпатичен. Разказа ми целия си живот, там, край масата с покривка на червени и бели квадратчета, напомняща пътна карта. Беше ми показал страничните пътища и тайните пътеки в него и ми се беше доверил откъде иска да тръгне. Ала посоката се оказа фатална — изведе го направо в най-стръмната пропаст.