Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Беше облечена в синьо поло и върху него сива жилетка, в тъмносини кадифени джинси и на краката със сабо. Косата й се беше разпиляла върху бледото лице, а очертанията на устата по-печални от когато и да било.

Чудех се къде ще прекара нощта. Страхувах се, че ще трябва да преспи в тясна продълговата стая с решетка на прозорчето, мебелирана с нар, умивалник и кофа. Уликите бяха доста силни независимо от това, какво щеше да разкаже. Знаех какво щяха да направят те, тези, които бях повикал, знаех как щяха да преценят ситуацията.

Не ми беше първица.

Първи пристигнаха следователите от криминалния отдел, последвани от двама униформени полицаи. Подир няколко минути цъфнаха и трима-четирима технически сътрудници, облечени в обичайните синьо-сиви работни престилки, сякаш бяха продавачи в бакалница.

Въздъхнах с леко облекчение, когато видях кой ръководи групата. Старши следователят Якоб Е. Хамре беше един от най-способните в криминалния отдел, комуто поверяваха особено сложни случаи, за да не опетняват репутацията на заведението. Особено ако се преплитаха и интересите на други държави, на важни среди и групировки — тогава Хамре попадаше на предна линия. Той говореше три езика, може би не съвсем безгрешно, но във всеки случай по-добре от повечето си колеги. А и беше извънредно симпатичен за полицай, много интелигентен. Той навярно си имаше и недостатъци, естествено, но аз поне още не бях открил нито един от тях. Е, в интерес на истината трябва да кажа, че не се и срещах често с него. В случаите, в които имах пръст, онези обикновено изпращаха леката си кавалерия.

Не знаех какво означава това „Е“ след малкото му име, но при произнасянето му то звучеше като пауза пред фамилното: Якоб… еее… Хамре. Вече гонеше четирийсетте, ала изглеждаше по-млад. Едно от онези приятни и младолики ченгета, които полицията би могла да използва за рекламните си плакати, ако, разбира се, имаше такива. „За да изглеждате като Якоб Е. Хамре, елате при нас!“ Кой знае, ефект сигурно ще има.

Хамре беше тъмнорус, със сресана назад коса, която падаше върху едната страна на челото му. Бе винаги добре облечен, в сив костюм, със светлосиня риза и червено-черна вратовръзка. Носеше светъл шлифер. Без шапка. Чертите на лицето му бяха правилни, носът остър и леко изгърбен, брадичката — волева, устата — възширока.

Заедно с него дойде и Йон Андершен, полицейски инспектор, с всичките си деветдесет и пет килограма, потен като кит, както обикновено, с мръсна яка на ризата, с мазна коса, пълна с пърхот, и с любимата си презрителна усмивка, показваща част от ужасните му зъби. Бяхме стари познайници: един от малкото мои добри приятели там вътре.

Хамре водеше групата. Той ме поздрави и попита:

— Къде е трупът, Веум? — Гласът му беше делови, неутрален, но не и враждебен.

Кимнах с глава към вратата зад мен. Той погледна въпросително Венке Андресен:

— А това е…

— Съпругата му. Тя го е намерила.

Той я погледна изпитателно. Венке сведе поглед.

Казах:

— И както може да се допусне, била е шокирана.

Острите му светлосини очи се спряха върху мен.

— Несъмнено. Ще се върнем към това по-късно. Първо бихме искали да видим — него. Нека всички заедно влезем вътре и седнем на спокойствие.

— Само за момент — прекъснах го аз. — Синът й — техният… Роар. Той може да се върне всеки момент. Мисля, че не би трябвало да види… баща си… така… — Кимнах с глава към вратата. — Не би ли могъл да оставиш някой от полицаите да чака тук вън и да го спре навреме?

— Да. Разбира се.

Той се обърна към Йон Андершен да изпълни нареждането му.

Влязохме в жилището.

Венке Андресен зарида веднага щом отново видя трупа на Юнас. Сухо хлипане, което идеше някъде отвътре. Хамре се разпореди:

— Моля, обадете се на някоя наша служителка да заведе госпожа Андресен в дневната и да сложи вода в чайника. Навярно в кухнята има чай или нещо подобно.

Йон Андершен и един полицай въведоха Венке в жилището, а Хамре и аз останахме в антрето. Чух Андершен да се обажда в полицейския участък.

Хамре приклекна и потърси пулса.

— Късно е — казах. — Отдавна ни е напуснал. Вече го пипнах.

Той кимна със стиснати устни. После се надигна. Забеляза ножа върху скрина.

— Оръжието, с което е извършено престъплението? — попита.

Кимнах:

— Да.

— Там ли беше, когато ти влезе вътре?

Запънах се. Доста дълго. Якоб Е. Хамре ме гледаше изчакващо. Той беше доста проницателен, за да си играем на криеница. Нямаше да му убегне и най-малкият нюанс. Беше един истински детектор от плът и кръв за откриване на лъжи и аз усещах това така сигурно, както и смъртта на пода край нас.