Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Гласът му изтъня още повече.

— Не ща да се бия с теб, мистър. Не сега. Но те предупреждавам. Не ме настъпвай по мазолите…

— Аз имах предвид пръстите на ръцете.

— Не забравяй, че тук нощите са тъмни и…

— Кой е казал, че възнамерявам да прекарвам нощите си тук?

Неволно пак погледнах нагоре. Сега вратата беше отворена. Там имаше някой, но разстоянието…

— Ти за проститутката ли зяпаш? — обади се Джокер. — Няма защо да се безпокоиш. Тя има посещение. Дошъл е самият старик. Андресен.

Значи човекът, когото бях съзрял горе, бил Юнас Андресен.

Така плътно се доближих до него, че усетих как трепери от страх.

— Само да си посмял да я наречеш още веднъж така, малкият, ще те скърша на две и ще те изпратя с пощата в два колета на собствения ти адрес. И бъди сигурен, че двете половини никога няма да се срещнат.

Очите му съвсем се смалиха, но не разбрах дали от злоба или от страх. Той изръмжа:

— А ти не се появявай повече при майка ми… защото… защото ще те убия!

Последните му думи прозвучаха съвсем пискливо.

Изпитвах желанието да го бия, да го удрям тежко и настървено в стомаха, та да подгъне колене и падайки, отново да се надене на юмрука ми. Но не го сторих. Помислих си за майка му и за Венке Андресен.

Отново погледнах нагоре. Вратата продължаваше да стои отворена и нещо не беше в ред. Но не знаех какво.

Горе ставаше нещо. Видях Венке да идва откъм асансьорната шахта, тя тичаше и носеше нещо в ръка. После изчезна в жилището.

Не помръдвах, вгледан нагоре, и почти бях забравил за присъствието на Джокер. Хвърлих му кос поглед. И той бе вдигнал глава нагоре.

— Какво става там? — попита. Гласът му внезапно прозвуча по юношески.

Венке Андресен отново се появи на отворената врата, движейки се по особен начин, сякаш плуваше на сухо, и дойде до перилата на балкона. Видях как се обляга на тях.

За миг помислих, че ще скочи, че ще се хвърли долу и ще полети към нас като голяма птица. Но тя не скочи, а извика тъй силно, че долу, където бях, се чу съвсем ясно:

— Помощ! Помощ!… Има ли някой! Поомоооощ!

И пак изчезна, погълната от зеещия отвор на вратата. Хукнах веднага… Зад мен отекнаха стъпките на Джокер, който побягна в друга посока, но това хич не ме интересуваше. Единствената ми мисъл бе за жената на име Венке Андресен, която съвсем не бе птица, но викаше някого да й помогне.

И този някой бях аз, трябваше да бъда аз.

Нахълтах в блока. На вратата на единия асансьор имаше табелка, че е повреден. Другият в момента се спускаше надолу, но нямах време да го чакам.

Изтичах към едното стълбище и полетях нагоре. На половината път се спрях да си поема дъх. Погледът ми се насочи навън, пред блока.

Все още никаква птица не бе политнала отгоре. А моята асансьорна позната от предишния ден току-що излизаше от входа на блока. Значи тя е била в асансьора. И следователно не е чула вика за помощ.

Продължих да се изкачвам нагоре с биеща в слепоочията кръв, а пред очите ми заиграха черни петна. Чувах собствения си дъх, който излизаше от гърдите ми като пресекливи пориви на есенен вятър.

Ето че стигнах догоре. Краката ми почти се подкосяваха на излизане от вратата към балкона и аз със сетни сили пробягах последната отсечка. Задушавах се, истински се задушавах.

Вратата към жилището беше отворена и аз влязох направо, без да звъня.

Нямаше нужда да отивам по-нататък от прага. Това, което видях в антрето, беше достатъчно. Много повече от достатъчно.

Юнас Андресен лежеше на пода някак настрани и сгърчен от кървяща рана, зееща в стомаха му. С двете си ръце бе стиснал разкъсаната риза, сякаш в опит да задържи живота. Но това не му помогнало: животът бе излетял от него като въздух от спукан балон. Някой му бе нанесъл фатален удар и лицето на Юнас бе придобило израз на вечно спокойствие, а тялото му — позата на безконечния отдих. Никога вече нямаше да изпразва своите халби с експортна бира, никога вече нямаше да върши каквото и да било друго.

А над трупа му, облегната на стената и с окървавен нож в ръка, се бе вкаменила Венке Андресен. Лицето й представляваше само ням вик, замръзнала молба за помощ към някого, за помощ. Кошмарът бе разрисувал това лице с белите си тебешири и то никога повече нямаше да стане такова, каквото е било преди.

В главата ми отекна гласът на Юнас, думите му от предишната вечер. Какви бяха те?

„Всеки мъж има жена на мечтите си и когато един ден я срещне, той сякаш наистина изживява най-хубавата си мечта. Тогава си мисли, че времето е пред него, че животът тепърва започва, че може да чака…“