Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Не. Не беше там.

— А къде тогава?

— Тя го държеше в ръка.

Хамре кимна. Сякаш точно това и бе очаквал.

Казах бързо:

— Но тя твърди, че просто го е измъкнала от раната му. Дошла от мазето с буркана конфитюр, този, дето се валя счупен на пода… и го намерила така. Не го е очаквала, били са разделени, но той все още е имал ключ от жилището, така че сам влязъл, а тя, тя била слязла долу за няколко минути, а междувременно самият аз се намирах пред блока и го видях да отива натам, към вратата и…

Хамре ме погледна и в погледа му сякаш проблесна веселост. Каза:

— Ще си изясним по-късно как е станало всичко. Но трябва да се съгласиш, че май е достатъчно ясно. Засега. И все пак: нищо не е решено. Има много смътни моменти. От къде например изобщо си се появил ти?

— Това е сложна история. В нея са заплетени синът й, самата тя, мъжът й… — Кимнах машинално към трупа. — Но нищо няма да премълча, макар нищо да не е от… значение. Поне за случая.

— Добре. Ще преценим.

Усетих, че по гръбнака ми полазва хлад. Знаех, че стоя пред един много усърден следовател, и несъзнателно си зададох въпроса: „Нима това не е от значение за случая? Не е ли това една голяма и сложна игра, една кръстословица, все още неразгадана от мен? Какви нишки на съдбата ме доведоха до този окаян труп и това окаяно антре? Венке и Юнас Андресен? Сулвай Мангер? Джокер? И колко би трябвало да му разкажа? А колко ще трябва да утая само за себе си?“

Съдебният лекар пристигна. Дребен мъж с очила без рамки, плътно стиснати устни, голям нос, тънки мустачки и очи, говорещи за рутинен и неангажиран интерес към мъртвите хора.

Техническите сътрудници влязоха вътре, а един от тях се спря при ножа.

— Отпечатъци от пръсти? — попита той Хамре.

Хамре кимна.

Казах:

— Ще откриете отпечатъците на пръстите на Венке Андресен и моите, в най-крайната част на ножа, досами дръжката. Трябваше да го взема от ръката й. Дали ще намерите други, не знам.

Хамре каза:

— Добре. Да влезем в стаята. Ела, Веум. Остави хората да си вършат спокойно работата.

Хвърлих последен поглед към Юнас Андресен. Все още чувах гласа му от предишната вечер, все още виждах тъжните му очи, когато ми разказваше за семейния си живот и за жената на име Сулвай Мангер.

Не се беше променил, не много. Имаше само една малка разлика: беше мъртъв.

Обърнах му гръб и последвах Якоб Е. Хамре в дневната.

Полицаят, който седеше на дивана до Венке Андресен, имаше вид на човек, който пази нещо особено ценно. Длъгнестото му лице сияеше. Той чинно държеше върху коленете си едрите си длани. Човек, с два номера по-голям за този диван, пък и за всички дивани на света. Когато стана, се оказа, че е около два метра висок. Не бих желал да играя с него футбол, във всеки случай не на страната на противниковия му отбор.

Йон Андершен гледаше през прозореца, сякаш търсеше истината за месец март в унилия предпролетен ден.

Венке Андресен държеше с две ръце бялата чаша с чай, свита, почти забила лице в чашата и сякаш обгърнала я с тяло, за да поеме малко топлина. Но тя самата вече никога нямаше да я излъчва, все щеше да зъзне от нещо, укрито дълбоко в нея.

Когато влязохме, тя вдигна глава.

Хамре й кимна дружески.

— Има ли още чай? — попита той Йон Андершен.

— Да — отговори Андершен и донесе от кухнята още две чаши и кана, пълна до половината с чай.

— В бюфета има лимон — промълви Венке и вдигна глава, сякаш се ослушваше за нещо.

— Благодаря, не трябва — рече Хамре.

— Идеята за лимона не е лоша — обадих се аз. — И малко захар, ако се намира.

Търсех си занимание, щях поне да бъркам чая.

Хамре поде:

— Съжалявам, че ще трябва да ви обезпокоя, госпожо, но има някои по-дребни неща, които е нужно веднага да изясним, нали ме разбирате. Ще се опитам да бъда кратък. Желаете ли да… се консултирате с адвокат?

Тя го погледна безизразно. После погледна мен. Мисля, че не разбра същността на въпроса. Казах:

— Това е може би най-умното.

Тя поклати глава:

— Адвокат? Защо?

Хамре:

— Ами… Човек никога не знае. Но добре. Разкажете сега… всичко.

Тя погледна пред себе си, покрай него, покрай всички нас, половин час назад във времето. Гласът и все още беше слаб, а тонът — почти апатичен:

— Нямам много за разказване. Аз… аз току-що се бях върнала от работа. Трябваше да сготвя телешко рагу. Той… той… ти изключи ли печката? — обърна се тя внезапно към Йон Андершен.

Той кимна:

— Всичко е наред. Завъртях копчето до нулата.