Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Може би Роар ще иска да хапне… Когато той…

— И после? — прекъсна я внимателно Хамре.

— Да, за обед. И си бях намислила да направя за десерт крем с конфитюр от ягоди, който държа в… мазето. Така че слязох долу, където държа продуктите.

— Момент, моля. Вие с асансьора ли слязохте?

— Не. Слязох по стълбите.

— По стълбите в това крило на сградата?

— Да, разбира се.

— И не срещнахте никого, слизайки надолу?

Тя поклати глава и преглътна:

— Никого.

После млъкна. Очите й се напълниха със сълзи. Заблестяха. Устните й леко трепереха. Тя се огледа.

Намерих една носна кърпа, наведох се през масата и й я подадох.

Тя я взе, но не си изтри очите. Вдигна я до устата си и започна да диша бавно през нея, сякаш кърпата беше напоена с някакво успокояващо средство.

— Цигара, госпожо Андресен? — попита Хамре и й поднесе пакета си.

Тя кимна, взе една цигара, поднесе я към устата си, а Хамре щракна със запалката.

Та и двамата й направихме по една услуга, а сега можеше да продължи, макар очите й да бяха пълни със сълзи, подобни на искряща роса.

— Той… Когато се върнах горе, видях, че вратата е открехната, видях това още в момента, когато излязох на балкона, и… тук напоследък се случиха толкова лоши неща… се уплаших… помислих си… Роар… и така… Така го намерих.

Намесих се:

— Така е, Хамре. Видях я да тича. Видях я отдолу, от паркинга.

Хамре се обърна към мен:

— Бъди добър и не се бъркай, Веум. Ще се върнем към теб по-късно. — На нея каза: — Вие и на идване от мазето ли се качихте по стълбите?

Тя кимна.

— А срещнахте ли някого?

— Не, но…

— Да?

— Не, аз мисля… има само два асансьора, пък и стълбището от другата страна, така че някой би могъл…

— Да, това ни е ясно. Единият асансьор явно не работи, но въпреки това съществуват възможности за измъкване.

— Може и да е бил някой от блока — каза Йон Андершен. — В такъв случай не е било необходимо да бяга надалеч, мисля аз.

Хамре го измери с поглед от долу на горе.

— Да. Може и да е така.

Но съвсем не даваше вид, че би повярвал сериозно в подобна версия.

Той се обърна към Венке Андресен:

— Опитайте се да си спомните всичко, което се случи… когато сте го видели. Знам, че е болезнено за вас, но…

Тя каза лаконично:

— Лежеше там, на пода… и кървеше. Не се бяхме срещали от… седмици… и беше ужасно да го видя така. Разделихме се, разбирате ли? Той ме напусна. И сега… Мисля, мисля, че първо избягах на балкона паникьосана и май че извиках.

Кимнах в потвърждение.

— И тогава, тогава отново се върнах вътре. Исках да спра кръвта, не знаех какво да правя, дръпнах ножа, забит в диафрагмата му. Но кръвта рукна още по-силно и после… После влезе той.

Тя ме погледна, после Хамре.

— Както ви казах — казах аз. — А тя стоеше тук, с нож в ръката.

Той отново впери, сякаш през мен, острите си като игли очи. Йон Андершен се изкашля. Безименният полицай също се вторачи в мен.

Хамре продължи нататък!

— Госпожо Андресен, вие споменахте, че напоследък тук са се случили ужасни неща. Нещо специално ли имахте предвид?

Тя кимна отривисто:

— Да! Да! — Погледна ме. — Ти не би ли могъл да им разкажеш, Варг? Вече не издържам!

Тримата полицаи отново обърнаха погледите си към мен. Казах:

— Да. Тези събития обясняват и защо съм тук.

Разказах им всичко от самото начало. Разказах за Роар, който бе дошъл самичък при мен, за да ме ангажира, как намерих велосипеда му и как го изпратих до вкъщи. Разказах как Венке Андресен ми се беше обадила на следващия ден, как намерих вързания Роар в горската хижа, а и в кратки детайли за малката свада с хората на Джокер. Разказах как се изпълних с интерес към случая с бандата в качеството си на някогашен социален работник и как съм разпитвал за него Гюнар Воге и майка му. Не пропуснах да разкажа и за това, че Венке Андресен ми се обади с молба да поговоря с бившия й мъж за парите от застраховката. Как той ми бе казал, че ще я посети, за да й върне парите, и то в най-близките дни.

— Парите сигурно са у него — добавих.

Не споменах нищо за срещата ми с Венке Андресен и Рикард Люсне, не разказах и за Сулвай Мангер. Това можеше да направи тя. Аз не го споменах, запазих го като последен жест на уважение към Юнас Андресен. Той сподели с мен своя тайна и аз нямаше да я издам, освен в случай на крайна необходимост.

Хамре и хората му ме изслушаха внимателно. Лицето на Йон Андершен доби загрижен вид, когато разказвах за Джокер и бандата му и за техните „подвизи“. По лицето на Хамре не мръдна и мускулче.