Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Спряхме се, хванати като млади влюбени, на които не им се иска да си кажат „довиждане“.

— Ти накъде си? — попитах.

— Доста далеч — каза той, — ще ми е нужно такси.

— Хубаво. Желая ти приятно пътуване.

— Благодаря. Подобно. Ти накъде си?

— Нагоре, към върха — отговорих.

Той погледна нагоре, във въздуха. Сивата облачна покривка се беше поразкъсала и през няколко дупки в нея надничаха ярки звезди.

— Там, нагоре? — попита.

— Не, не толкова далеч — отвърнах.

Той ме тупна по рамото и се провикна:

— Помни Аламо, Райдар.

Нямах време да реагирам на това, че изведнъж взе да ме нарича Райдар. Вече го нямаше. Заклатушкал се бе покрай пивоварната — един служител в рекламния бранш, в костюм и с дипломатическо куфарче, с преметнато през рамо сако. Един мъж, оплетен в сложни взаимоотношения и с наранено от любов сърце. Един от многото, попаднали не по тяхна вина на погрешна планета, в погрешна епоха. Един от многото.

Обърнах се и поех в обратната посока. Срещу мен, през Воген, виждах самотната светлинка в прозореца на кантората ми над кафенето на втория етаж.

Но съвсем не сметнах за нужно да прекосявам площада, за да изгася лампата. Нека си свети до утре като фар в нощта, като таен знак за моряците и влюбените.

Тръгнах нагоре към сградата на пожарната команда в Скансен, към тъмния силует на планината. И към двете бързи чашки акевит за „лека нощ“. Нищо повече не ме очакваше, но и нищо повече не ми трябваше. Във всеки случай не за днес и не за утре. Ала някога, в един прекрасен ден…

Когато човек се събужда от сън, той се сепва бързо, сякаш е паднал на пода. Ококорих се и се разбудих. Лежах гол под завивката и бях веществено доказателство, че съм именно аз. Бях сънувал една жена. Жена, чиято коса не беше нито червена, нито кестенява, но която се лееше на вълни като дивна мелодия около лицето й, озарено от усмивка, която още висеше във въздуха, макар жената да бе изчезнала. Усмивка като тази на котарака от „Алиса в страната на чудесата“. Усмивка, която прониква в теб и не те оставя. Усмивка, която занасяш в гроба си, за да избуи напролет като пищен цвят в пръстта, където лежим. Защото тази пролет непременно ще настъпи, макар да сме мъртви. Планините около града ще си бъдат същите, небето пак ще се прихлупва над къщи, които се събарят, и над други, които се строят. И пак ще има понеделници, макар нас да ни няма, хората пак ще ходят на работа в канцеларии и магазини, ще пътуват с обществения транспорт. Ще бъдем мъртви, ще дойде пролет и всички жени, които сме имали, също ще са мъртви… без една, единствена.

Тя ми се беше усмихнала и представила. Венке Андресен, бе произнесла, а лицето й доби неясни, размазани черти. Някъде в далечината едно момче бе извикало името ми с ясен и чист детски глас, после дотича до мен, стискайки футболна топка под едната си мишница, в къси панталонки, започнали да му отесняват. Томас?… Не, това бе… Роар. Бях се опитал да задържа усмивката й в съзнанието си, усмивка като полумесец, килнат леко на една страна и понащърбен в единия си крайчец, бях се опитал да стана и… и… се… събудих.

Изтърколих се от леглото на пода. Протегнах слепешком ръка и взех будилника от нощното шкафче. Погледнах циферблата. Минаваше дванайсет. Бях забравил да го наглася да ме събуди. А ако някой междувременно е звънил в кантората ми? Някой, който иска да открия пудела му, да му намеря пералнята или ланския сняг.

В устата си усещах вкуса на гниещо сено. Колко чаши бира бях изпил? Шест или седем? Течността бълбукаше в стомаха ми и знаех, че ми предстои проблем с миенето на зъбите. За да се свестя, ще ми е нужно по-настойчиво разтърсване, отколкото сепването от сънуван сън.

Отидох почти пипнешком в банята и пуснах докрай студената и топлата вода. Насапунисах се бавно от косата до пръстите на краката и се подложих под душа със затворени очи, оставяйки водата да ме масажира със силни струи. Целта ми беше да стоя, докато изтече топлата вода в бойлера. След двете минути под студената вода аз се почувствах достатъчно разсънен, за да затворя крана. Стоплих се отново и направих бърза комбинация от отпускащи тялото йога упражнения и няколко серии за оправяне на стомаха и шията. После отидох в кухнята.

Тази сутрин имах нужда от чай. Лек чай с много захар, много повече от една чаша. Имах нужда от тънки сандвичи с едри резенчета сочни краставици и домати. И още чай. С още много захар.

Когато часовникът показа повече от два часа следобед, аз се почувствах готов да седна в автомобила.