Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Налях му малко бира от моята чаша и той ме погледна с благодарност, но някак отдалеч, сякаш от другия бряг на Атлантика.

— Ала един ден…

— Да?

— Един ден. Беше късно, работехме извънредно по един проект, който непременно трябваше да завършим. Бяхме останали двамата. Съвсем сами в цялата кантора. След като завършихме работата, останахме да си поприказваме. Тя бе седнала, а аз стоях прав от другата страна на чертожната дъска. Имахме и по чашка топло кафе. Въобще не си спомням за какво говорехме, просто си бъбрехме. Помня обаче, че непрекъснато си повтарях: „Сега, Юнас, сега трябва да й го кажеш. Сега е моментът.“ Но не можех. Не можех да формулирам чувствата си, не можех да им дам име, те напираха и бушуваха в мен само докато… докато я гледах как седи там. И така… Тя си запали цигара… После каза: „Рядко пуша. Това ме прави лекомислена.“ А аз казах: „Лекомислена…“ Протегнах ръка и я погалих по бузата. Погледът й стана топъл и премрежен, тя също протегна ръка и бързо ме погали с опакото й по бузата. Сякаш всичко у мен се отприщи, Веум. Всичко се разтопи. Наведох се над чертожната дъска и обхванах с две ръце лицето й, главата й. Усетих в дланите си нежната й кожа, прилепих лице до нейното, до косата й, тази прекрасна и мека коса, докоснах с устни ухото й, бузата, ъгълчето на устата и усетих, че трепери. Задъхвах се, Веум, задъхвах се като стар човек, така ме разтърсваха чувствата. „Сулвай, Сулвай, ти си добро момиче, Сулвай“ — мълвях глупаво, а тя ме погледна с големите си ясни очи: „Мислиш ли, Юнас?“ — „Само ако знаеше, че от години не съм изпитвал такова чувство към никого, както сега към теб, Сулвай.“ Целувах я много пъти, по ухото, бузите, устата, а тя извръщаше лицето си. Казах: „И ти малко ме харесваш, нали?“ — „Страшно те харесвам, Юнас“ — каза тя. Продължих да я целувам. Тя каза: „Хубаво ми е тук с теб, Юнас, но недей да искаш повече.“ Галех я с едната си ръка, отмахвах косата й от челото, от очите й, говорех й, че това, което изпитвам към нея, не е сексуално, а романтично, дотолкова, че се чувствам съвсем млад, на шестнайсет или седемнайсет години. „Искам да бъда добър с теб. Да те целувам — по устата.“ И гледах тази нейна уста, красивите й устни, тесни, но полуотворени… разбираш ли ме…

Разбирах го. Още малко, и щях да се разплача.

Той продължи:

— Тя се усмихна, мисля, засрамено и рече: „Аз също… говоря доста глупости… импулсивна съм, прекалено импулсивна, чувствена… и също… също имам необходимост да съм нежна с някого.“ Ръцете й, тя държеше с двете си ръце моите, Варг, и ме гледаше, а лицето й сякаш изпълни стаята, сякаш в цялата вселена нямаше нищо друго, освен това изящно лице, оградено от тази коса, лице с изящно носле, с тъмносини, почти черни очи, с обли бузи и твърда брадичка. О, Сулвай, Сулвай… И тогава вече знаех, да, знаех, както знам и сега, че я обичам, че винаги ще я обичам, каквото и да се случи, че никога не ще престана да я обичам…

Той се огледа наоколо, търсеше и други в заведението, които да обича, с които да сподели преливащите в него чувства и да си приказва с часове. Но не намери никого. Единственият, на когото бе попаднал, беше детектив, не от най-скъпите, но и не от най-евтините.

Юнас продължи:

— Тогава чухме, че някой върви по коридора. Бързо се разделихме, протегнахме слепешката ръце към чашите с кафето, вдигнахме ги към устните си и вече седяхме на необходимото разстояние един от друг, когато вратата се отвори и някой влезе…

Очаквах завършека. Попитах:

— И кой беше той?

— Мъжът й.

Навън бе започнало да се мръква, а сервитьорът се беше отказал от опитите си да ни ограничава в пиенето. Донесе ни бира още няколко пъти и със стопроцентова сигурност знаех как ще завърши този ден. Вече имах известни проблеми при отиване и връщане от тоалетната.

Юнас Андресен поде отново:

— Разказах ли ти за мъжа й?

— Не си спомням. — Имах чувството, че е настъпил моментът, от който започвах да забравям.

— Райдар Мангер, но не е от Мангер, а от Южна Норвегия. Мисля, че е от Кристиансан. Университетски стипендиант, господи, какви думи създават, а, Варг! Специалист по американска литература. Един от онези бледи типове, които седят до среднощ и пишат докторски дисертации за Хемингуей, но почти припадат, щом видят жива пъстърва. Инак не е лош човек и винаги ми е харесвал, впрочем „винаги“ е силно казано, защото не го срещам често, а „харесвам“ е твърде сложна дума. Ако ти…

— Разбирам какво имаш предвид — казах аз.