Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Точно така. И никога не питат защо. Във всеки случай — рядко. И въобще не вземат под внимание редица обстоятелства. Един неверен мъж или една невярна жена са винаги виновни за разтрогването на брака, без някой да ги е питал кое ги е тласнало към прелюбодеяние.

— Именно. И аз никога не се съгласявам да се занимавам с такива случаи.

Той ме погледна изненадано:

— Какви случаи?

— Такива. Никога не следя тайно съпрузи, за да разбера къде се намират, ако не са там, където би трябвало да са, и с кого са. Защото, поврага, никой не може да знае защо са там, а не другаде.

— Не, не може да знае, точно така. Но слушай, Веум, не мисли, че съм седнал тук… че говоря… за да хвърлям вината върху Венке. В никакъв случай.

И наистина не правеше това. Просто си поръча още една бира. Бях се отказал да го следвам в пиенето и не помръдвах от третата си чаша.

По брадата му полепна бяла пяна и няколко балончета от нея се разлетяха встрани, когато продължи:

— За съжаление обаче тя не мълчи и все ме обвинява. Не желае да потърси и своите грешки. Но да оставим това. Да я оставим да се залъгва, ако така би й било по-добре. Но истината, истината е, че това не беше семеен живот и нямаше шанс да стане такъв. Ала ние сме все прекалено млади, за да го разберем, нали… е… е… Варг?

— Въпрос е дали някога въобще ще станем достатъчно стари.

— Не. Но още в началото ние бяхме съвсем различни. Не знам дали ти е разказвала за миналото си. Тя не е от Берген, въпреки че от диалекта й няма и помен. Родена е във вътрешността на Хардангер, в селце, притиснато като кръпка към планината, в селска къща, чиито стопани били дарени от съдбата с късче земя и две крави. Живяла в набожна и морално строга среда, но когато тръгнала на училище, заживяла у по-голямата си сестра в Йойстесе, където се чувствала по-добре. Приятни хора са и сестра й, и мъжът й. Но все пак детството е оказало силно влияние върху развитието й. Разпятие на стената и само една книга на етажерката… И годишен абонамент за списание „За бедни и богати“. Докато аз… Аз съм градско момче. За пръв път се напих още на четиринайсетгодишна възраст, а на петнайсет вече имах първото си преживяване с момиче… крадях коли и хойках с лифта до Фанафиел и Йелеста. Но ми провървя. Най-накрая. Започнах да следвам във висше търговско училище, където средата бе доста развращаваща. Заредиха се безкрайни пиячки с много бира, с дебели студентки от провинцията, които танцуваха полуголи по масите, щом се натряскаха. Започнах работа в рекламния бранш, динамична, разнообразна, с пътувания и приеми, с всякакви среди и хора… А тя предпочиташе да си седи у дома, сведена над ръкоделие, да чете или да слуша грамофонни плочи, да гледа телевизия. Обичаше да готви, да подрежда дрехи и съвсем не се интересуваше от живота извън стените на дома. Вкусваше алкохол само от учтивост. Научих я да пуши. А аз бях свикнал да излизам и да се черпя с приятели, да флиртувам, да се връщам късно вечер, и то с не съвсем сигурна походка. Но какво биха означавали подобни различия, ако между нас наистина имаше любов? — Той вдигна към мен тъжен поглед: — Да, може би наистина не сме били така силно влюбени… Или аз…

— Къде всъщност се срещнахте?

— Къде се срещат хората? Тя познаваше една, която познаваше друга, която… Старата позната история. Винаги се намира приятелка на приятелката, с която си делил таванската стая, нали? А една от тези приятелки, някоя от тях, сигурно е била от Хардангер, нали така?

— Да.

— Точно тъй. Срещнахме се у общи познати и тя… е, добре… тя постепенно започна да ме привлича. Беше много по-различна от другите, от всички тези други момичета. Сдържана, срамежлива, целомъдрена. Почти не говореше, а когато веднъж я попитах за нещо, наведе очи и сплете пръсти в скута си. Та така, привлече ме, запали ме… Исках да я имам, да я притежавам… И тя… — Той вдигна рамене и изпразни чашата до дъно. — … и тя ме хареса. Много скоро. — Поръча си още за пиене и продължи: — Започнах нов живот. След безкрайните флиртове и смяна на леглата в продължение на няколко години всичко стана мило, омайно и спокойно. Излети във Фльоен през меките като памук нощи, разходки около пустите кейове в неделните предобеди, ходене на кино, както по времето на първите юношески увлечения, притихване в салона, хванати за ръце в някой от най-тъмните му ъгли. Венке, Венке, Венке…

Той почти ме беше забравил, а след петата халба бира главата му се спусна още по-ниско към пъстрата покривка на масата.