Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Мъжът от съседното сепаре си бе отишъл, оставяйки на покривката след себе си едно мокро, кръгло петно. Влюбената двойка отсреща вече бе преминала към взаимно галене на лактите, но преди да се изядат лакомо един друг, трябваше да привършат с вкусната вечеря, сервирана пред тях.

Юнас Андресен каза:

— И така, тя стана моя. Нежна розова пъпка, пъстървичка, която, понесена от течението, се хваща на въдица… Забременя, оженихме се, появи се Роар, станахме трима. Квартирката ни на Нюгардсхьойде изведнъж отесня. Наехме друга. А аз вече от половин година бях отново влюбен и животът започна да показва истинската си страна. Искам да кажа, че самият факт, влюбването ми в друга само половин година след като бяхме сключили брак… потвърди… какво е действителното положение, къде се намира онази страна.

— Коя страна? — попитах с мътна глава след трите бири. Поръчах си още една, за да не пресъхна.

— Страната Никога вече. Аз бях Питър Пан и Венди 11 11 Питър Пан, Венди и страната „Никога вече“ — персонажи и название от известна детска пиеса на английския писател Дж. Бари. — Б.р. принадлежеше на миналото. Тя остаря, Варг. Нямам предвид външността й, Венке и до днес прилича на почти шестнайсетгодишно момиче, във всеки случай поне така изглеждаше допреди няколко месеца. Но се оеснафи. Загуби интерес към всичко, освен към мен и детето. Пък и тези нейни безкрайни ръкоделия. Стените ни се покриха с бродерийки, възглавнички отрупаха диваните и креслата, а масите и шкафовете — очарователни покривчици. В тоалетната смени шнура на казанчето със саморъчно изплетен и… и…

Опитах се да си припомня жилището на Венке Андресен. Казах:

— Май попрекаляваш, а?

— Е добре де, но имах тъкмо такова чувство, че ми предстои да затъна до гуша в тези саморъчно избродирани дреболии.

В заведението влезе жена и седна на свободната маса до нас. Тя бе към края на петдесетте, с леко изкривена глава. Набръчканата й уста се бе разтеглила в усмивка, подобна на тази на вълка, който причаквал Червената шапчица. Само че Червената шапчица отдавна беше станала член на „Женски фронт“ и участваше дейно в обществения живот, та дори да му беше попаднала в лапите, вълкът нямаше да спечели кой знае колко, защото тя бе изкарала курсове по джудо и знаеше как да се справя с мъжете, дето имат космати ръце и крака. И така, жената си поръча бира и сандвич — „принцеса“, като се зае да изяжда залък по залък собствената си непреодолима самота, докато от нея не остане и трошица.

Юнас Андресен продължи да говори, без да забелязва нищо наоколо, а пяната по брадата му вече бе изсъхнала:

— Първите ми мръсни изневери бяха всъщност дребни лъжи, като онези, които хората обикновено си шепнат зад гърба ти, само че в моя случай не бяха сплетни, а истина. Случайна колежка или сервитьорка по време на командировка в Осло, жената на някой приятел или току-що разведена актриса, общо взето, мимолетни приключения, много рядко продължаващи повече от една вечер. Два пъти се влюбвах на сериозно, но само в единия случай правих любов с нея. Ако това въобще означава нещо. Като че това, да спиш с някоя жена, отрича или потвърждава нещо друго, освен факта, че си удовлетворил своето самолюбие… Да, да, така…

Погледът му стана занесен и аз побързах да му поръчам нова халба експортно. Сервитьорът беше започнал да бърчи недоволно нос, но донесе поръчката. Попитах:

— Искаш ли да хапнеш нещо, Юнас?

— Да ям? — Той ме погледна, сякаш никога не бе чувал тази дума.

Опитах се да го върна обратно към темата на разговора:

— И така… ти казваш…

— Аха. Така… Така срещнах Сулвай.

Нова пауза. Чертите на лицето му омекнаха, погледът му стана топъл и забелязах, че прави опит да се изправи, което не бе леко след пет и половина халби бира.

— И реших въпроса. Всичко се ре… ши.

Не продумах. Знаех, че ще е необходимо време. Може би още пет-шест халби бира, докато стигнем до края на историята, но очите и лицето му говореха, че иска да ми разкаже всичко. Нямаше да ми се разминат всички детайли от „Балада за Юнас и Сулвай“ и ми бе нужно да се въоръжа с повече търпение.

— Сулвай — повтори той.

Сега видението на съскащата змия изчезна; сякаш слънце се бе издигнало над нас и лъчите му пробиха помръкналите стенописи, достигнаха до червено-кафявото сепаре, осветиха дупките по покривката и полупразните бирени чаши, все едно, че огряваха свежозелена морава нейде между морето и планината. Море като вълнисто огледало и планина като лазурносиня мечта за бъдещето. Слънцето, което огрява и бедни, и богати, служители в рекламни фирми и частни детективи, Юнас и Варг. То ни изпълни, погълна ни, после ни изплю като дрипи от пушек и пепел, изригнали от бушуващия у всички хора вулкан на живота — вулкана на любовта.