Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Той ми посочи едно черно кожено кресло, а сам седна зад бюрото. Постави лактите си върху тъмнокафявия махагонов плот и скръсти отгоре здравите си ръце, покрити с гъсти светли косми, загорели като лицето му и с ясно очертаващи се синьо-черни изпъкнали вени. Смит обаче жестикулираше с тези силни ръце с такава лекота, сякаш движеше бледите и маникюросани пръсти на жена-капелан.

— Можем ли веднага да минем по същество? — попита той. — Вие смятате ли, че Венке Андресен е убила съпруга си?

Казах твърдо:

— Не.

Той ми отправи замислен, заинтересован поглед, а аз добавих:

— Не мисля, че тя го е направила!

— Защо?

Отворих уста, но той ме прекъсна, преди да съм изрекъл и една дума:

— Питам ви по такъв начин, защото за мен е все едно дали клиентите ми са виновни или невинни. Един виновен клиент може да представлява за мен голям интерес и затова да водя делото му, макар то да изисква повече работа. Общо взето, за мен е съвсем лесно да се занимавам с невинен клиент.

Последните му думи не прозвучаха като самохвалство. Просто отчете един факт и нищо повече. Усетих, че започнах да дишам по-леко. Обзе ме чувството, че ако Венке Андресен наистина е невинна и ако легендарният Паулус Смит и не толкова известният Варг Веум се съюзят, за да докажат невинността й, всичко ще се развие добре и никакъв Якоб Е. Хамре на този свят няма да може да ни попречи.

Паулус Смит поде:

— Засега положението ми се струва крайно неблагоприятно. За нея, поне засега. Не виждам друг вариант освен този, че го е извършила. Други просто няма. Резултатите от аутопсията, показанията на свидетелите, между тях и вашите, семейните й отношения, миналото й, всичко сочи, че имаме работа с убийца. Моята задача ще се свежда по-точно до това да обясня защо го е направила, защо е трябвало да го направи. Ако ме накарат сега да дам някакво повърхностно заключение за познатите ми обстоятелства около случая, бих казал „пределна степен на афект в момента на престъплението“. Ах, тези неверни съпрузи: те никога не вдъхват симпатия, нито вън от съда, нито в залите му. Общественото мнение ще бъде в нейна подкрепа. Но това, разбира се, няма да промени достоверността на престъплението. А аз още днес бих могъл да ви уверя, и то с ръка на сърцето, че дори и да е виновна, тя ще получи твърде лека присъда и ще излезе от затвора, най-малкото условно, само подир няколко години.

— Тези няколко години биха могли да се окажат достатъчно дълги. А е и невинна.

Той се наведе напред, през ръба на бюрото.

— Знаем, че го твърдите, Веум. Сега с удоволствие бих чул защо мислите така?

— Защото го чувствам и защото…

— Чувствам! — Смит сдържано се усмихна. — Чувствата няма да бъдат достатъчни, Веум, не и в съдебната зала. На нас ни трябват факти. Ала аз мога да ви разбера. Вие сте млад мъж, а Венке Андресен е едно, добре… едно много мило момиче.

— Да, така е. Но не това е причината. Просто имам чувството, че съществуват още моменти, които засега не са ни известни. Там, извън града, се случиха много странни неща и има още доста хора, с които би трябвало да си поговорим.

— Ние?

Продължих:

— Имам предвид полицията. Аз трябва да говоря с Венке Андресен. Ако вие, разбира се, проявите готовност да ме ангажирате като свой асистент за делото, да се запозная с целия материал по него, да проуча и проверя някои обстоятелства… тоест… ще мога ли в такъв случай да получа правото да говоря с Венке Андресен?

Той разпери ръце, сплете ги пак и бавно ми кимна:

— Това би могло да стане. Като мой сътрудник вие бихте могли да нарушите забраната за кореспонденция и посещения. Това искате, нали?

Казах:

— Единственото, което искам, е да получа правото да докажа невинността й.

Смит кимна енергично:

— Мое задължение е да направя всичко, което е по силите ми, за да докажа и аз същото. Пък и не знам защо, но ви имам доверие, Веум. Не ме питайте защо. Вероятно започвам да старея и разлепналият мозък започва да изтича през цепнатините. На тези години, Веум, човек започва да става самомнителен. Видял съм много несрета и много съдби. И по чия вина? Аз не съм социолог, а само седя на ръба на чашата и наблюдавам бушуващата буря. Но не по-малко от половината дела, които съм водил, се дължат на обществените отношения, на класовата система, която дори и в условията на нашето „общество на благоденствието“ произвежда печеливши и губещи. Именно губещите са тези, които попадат на подсъдимата скамейка. Господата печеливши имат достатъчно пари, за да си прикрият престъпленията. Какво наистина представляват откраднатите от един пияница три бутилки бира, с които е искал да уталожи жаждата си, в сравнение с милионите, които корабопритежателите укриват всяка година от властите? Можете ли да ми отговорите на този въпрос, Веум? Знам, че можете, но няма нужда, защото отговорът ми е добре известен. А другата половина? Нея французите са я нарекли, по обичая си да слагат епитет на всичко, свързано с любовта: crimes passionels. Престъпления от любов. Престъпления от ревност. Мъжът се връща вкъщи, заварва жена си с друг в леглото, изважда нож от бюфета или грабва ловната пушка от тавана и преди любовникът да е успял да си обуе гащите, той вече лежи на пода и никога повече не ще ги обуе. Никога вече! — Лицето му помръкна: — Два типа престъпления, Веум! За пари и от любов.