Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Продължих:

— Във вторник, когато ти ми позвъни по телефона в кантората и ме помоли да отида да говоря с Юнас…

— Да? Ти успя ли да говориш с него?

— Да. Говорихме. Но тогава, когато ти позвъни, аз те попитах дали мога да намина към теб вечерта. Ти обаче каза, че няма да бъде удобно, че си заета.

Венке вече дори не гледаше в мен, а в Смит, в своя адвокат, сякаш искаше да му внуши да ме спре. Изведнъж почувствах, че за нея в този момент, с всички тези неприятни, мъчителни въпроси, аз всъщност бях преминал в лагера на врага.

Не отстъпих:

— И така, къде трябваше да ходиш в онази вечер?

Тя отмести погледа си толкова, че аз почти се стреснах.

После го впери в мен и се тросна:

— Навън.

— Сама? Или с някого?

— С Рикард. Той ме беше поканил да излезем. Отдавна ми беше обещал да хапнем хубаво някъде, а тогава вечерта му беше удобно, така че отидохме на ресторант. — И сякаш за извинение тя добави: — Да знаеш само откога не бях ходила на ресторант. Вечеряхме. Потанцувахме…

— Танцувахте?

— Да. Да не би да има нещо лошо в това? Потанцувахме, а когато затвориха ресторанта, той ме изпрати до вкъщи, до вратата, и си тръгна, Варг. Не се случи нищо повече, абсолютно нищо.

— А Роар при кого остана?

— Едно от момичетата в блока дойде при него. Заварих го да спи.

Погледнах я: от онзи вторник бе изминала сякаш цяла вечност. А всъщност не повече от две и половина денонощия. И докато аз съм седял с Юнас Андресен в механата на пивоварната, тя е била на ресторант с Рикард Люсне. Веселяла се е, танцувала…

— Нима не се е опитвал да бъде интимен с теб?

— Кой? Рикард? Не, никога! И моля те, престани вече с него! Просто не разбирам каква връзка има той с всичко останало — да не би Рикард да е мъртъв!

— Не — промълвих аз. — Мъртвият наистина не е Рикард.

Стоях, вгледан в пода, сив, бетонен. И тъй като тук не беше отделението за изтрезняване, но все пак нещо подобно, подът бе полупокрит от подова пътека с всички цветове на дъгата. Мръсна дъга, но все пак дъга.

Отново погледнах Венке. Имаше уморен и напрегнат вид. Раменете й бяха повдигнати очаквателно. Седеше на стола тъй, сякаш всеки момент бе готова да скочи. Но и това нямаше да й помогне, нямаше накъде да хукне и да се укрие. Казах:

— Само още едно нещо накрая, Венке. Тази… Сулвай Мангер… Срещала ли си я?

— Да. — Гласът й беше хладен. — Срещала съм я. Какво пък тя?

— Била е…

Гласът й вече не бе хладен. Сякаш се разпадна на късчета като най-фин порцелан пред очите ни.

— Да, аз знам коя е тя, каква е била! Проститутка! Развратната любима на Юнас!

В погледа й се четеше предизвикателство:

— Да, проститутка, Варг — жените, които крадат мъжете на други жени, са проститутки, независимо от това с какво се оправдават.

— Мисля, че прекаляваш, Венке — упрекнах я аз. — Но както и да е, разбирам те, ти си наранена, ти…

— Ала при срещите ми с нея тя винаги беше мила и любезна, сладка като мед. Според мен тя въобще не допускаше, че знам, така и не разбра, че още първия път, когато я видях, ми стана ясно що за птица е. Една от онези…

— И Рикард Люсне е женен, но въпреки това си излязла с него, нали?

— Е, и какво? Отидохме на ресторант, вярно, но не съм спала с него. Ето къде е разликата и нима не я виждаш, Варг, ти, дето уж знаеш всичко?

— Аха, там ли била разликата? Не знаех това. Както виждаш, не мога да знам всичко.

— И наистина не знаеш. Ти долавяш съвсем малко от онова, Варг. Съвсем малко от… онова…

И очите й отново се напълниха с избликнали направо от душата сълзи. Предстоеше й да заплаче, лицето й щеше да почервенее и увехне като гниеща ябълка. Венке скри лице с ръцете си, захлипа в длани, разтърси рамене, гръб, цялото си тяло, цялото си същество.

Паулус Смит каза:

— Мисля, че вече достатъчно поговорихме, Веум. Време е да оставим госпожа Андресен да си почине.

Той ме хвана здраво за ръката и впери в мен яростен поглед. Прошепна ми:

— Ако продължаваш така още час, тя няма да може да отговаря дори в съда!

После след кратък размисъл добави:

— А може би така би било най-добре.

Кимнах. Обърнах се към Венке Андресен и казах:

— Прощавай. Съжалявам. Не трябваше да говоря така. Ти си права, аз наистина знам твърде малко за всичко.

Тя вдигна глава, погледна ни с подути от плач очи и кимна, съгласна с мен, или може би готова да приеме извинението.

Смит й каза:

— Сега тръгваме, госпожо Андресен. Но пак ще се видим. Опитайте се да се успокоите. Накрая всичко може да завърши добре. Обикновено става така.