Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Казах:

— Значи ти никога не си я забравял? Тя е била по-различна, казваш. Така е с нас, мъжете. Винаги се намира някоя, която сме обичали и която сънуваме през целия си живот, макар да правим всичко възможно, за да не я срещнем отново — вече с посивели коси, отпуснати гърди и коремче. Във всички случаи тя е станала по-стара, а няма вечни сънища, защото всички те са в основата си илюзорни. Само че за някои от нас е много трудно да възприемат достоверността на обстоятелствата, които други вече са разбрали.

— Добре, съгласен съм, Веум. По-точно казано, аз нямах такива сънища, не за дълго. Когато отново срещнах Венке Андресен тук, не изпитах нищо особено. Все едно, че срещах стара приятелка от училище, която някога ми е била приятна. Така че говорих с Венке Андресен, както се говори със стара позната. И това бе всичко.

Често ли я срещаше?

— Аз не се срещах с нея, Веум! Просто я срещнах веднъж, и то случайно!

— А мъжът й?

— Никога не съм го виждал. Даже нямам представа как е изглеждал.

— Ясно ти е, че мога да попитам за това самата Венке?

— Питай я! Питай, докато дробовете ти се пръснат, Веум! Тя не може да каже нищо друго, освен истината.

Да се употребява думата истина, е опасно. Човек не знае кога ще излезе на бял свят и ще извади всичко наяве. А Гюнар Воге имаше вид, като че знае точно това, защото лицето му доби мрачно изражение, сякаш опитваше нещо, което не му беше вкусно.

Казах:

— А къде беше ти във вторник вечерта, Воге?

— Мислех, че ще поискаш от полицията да ме пита за това, Веум. Не е твоя работа.

Казах:

— Не е, може би. Ще го чуеш от тях, Воге. Желая ти щастие.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

Бях сигурен, че ще ме спре, преди да съм стигнал до нея. Разбрах това по израза на лицето му, знаех, че той е от този тип хора, които ще си кажат всичко, щом веднъж са започнали. Той извика след мен:

— Но ако това ти е толкова нужно, знай, че си бях у дома, Веум. Съвсем сам, на дванайсетия етаж. Но не и в същия блок, а в съседния. Всъщност алибито ми не е задраскано, но бих имал желанието да попадна на това лице, което може да каже, че ме е видяло навън в онзи следобед.

— Къде? — казах.

— Как къде?

— Къде искаш да попаднеш? — казах. — Между очите му? Или в далака му?

Мисля, че си го заслужаваше, защото беше казал, че не ме обича. А аз съм човек, който обича да бъде обичан. И който моли всеки срещнат да го обича.

Оставих го на прага на канцеларийката му, където щеше да подготвя вечерната среща в клуба. А аз бързо се отправях по коридора навън към сивата светлина. Не беше имало атомна война. Автомобилите си стояха по местата, а хората бързаха покрай тях. Горе в блоковете вече палеха лампите, последователно и все нагоре, като издигащи се стъпалца на стълба към небе, което никога няма да достигнем.

Погледнах към Людехорн, както правех винаги. Старият дявол си лежеше там, подслушвайки. Винаги на пост, винаги готов. Може би трябваше да направя така, както ми беше препоръчал Люсне? Да изтичам догоре и да разтърся планината, за да видя дали ще извика „ау“.

Толкова неща могат да се направят, стига да има време. Толкова много върхове можеш да изкачиш и от толкова много — да се спуснеш надолу. Животът ме беше дарил с една мъдрост: човек никога не остава най-горе. Той винаги слиза обратно надолу. Трябва да слезе надолу. Господ знае защо, както знае и какво се надяваме да намерим там, където планината опира в небето. Защото никога няма да го намерим.

Огладнях, но тъй като стомахът ми не беше пригоден за три яденета, а освен това и не ми се отиваше до града, аз подкарах колата до най-близката лавка за закуски, така наречената улична кухня. Там сервират като добавка към кренвиршите цял куп други специални неща и това е най-вредната храна, каквато човек може да си представи: остатъци от месо и чревца, пълни с въздух и нищо друго, подправени сметкаджийски и сервирани с горчица, кетчуп и лук, за да може все пак да пуснат някакъв вкус. А ако си жаден, можеш да си купиш боядисан сладък сироп или кафе от автомата, което има вкуса на помия, а и не изглежда по-добре.

Уличната кухня се намираше на едно от празните пространства на „Инефорн“, до отбивка на магистралата и на петдесет метра разстояние от една самосветеща бензиностанция на един много широк участък край пътя, където никой не беше намерил за необходимо да се засели.

Паркирах на паркинга в компанията на десет-двайсет блестящи мотоциклета с модните за сезона цветове: червени, жълти и зелено-сини. Класическият черен цвят беше излязъл от мода, а мотоциклетите не бяха много големи. Приличаха на пораснали мотопеди и сигурно бяха средство за придвижване на младежи под двайсет години. Те също присъстваха пред уличната кухня, по равно от двата пола. В ръцете им стърчаха шишета с кола, а в очите им се четеше несигурност, когато слязох от колата и тръгнах към тях.