Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Казах:

— Имам слаба памет. Изглежда, е от възрастта.

Той примигна:

— Дръж се настрана от майка ми. Настрана!

— Успокой се, Юхан. Не съм дошъл за лошо.

Той грубо ме прекъсна:

— Не съм ти Юхан. Не и за теб, Хари. Ти си от другите.

— Сигурен ли си? — попитах, но той не отговори. — А Гюнар Воге е ваш, значи, така ли?

— Във всеки случай е нормален.

— Но коя е правата страна и коя неправата?

Отговорът прозвуча почти формално:

— Това са тези, които са с нас, и тези, вие, които сте против нас.

— Ти ми напомняш за някого — казах аз. — За когото съм чел някога в една книга.

Той направи знак, че иска да мине покрай мен.

Казах:

— Чуй за миг. По много причини моето минало е същото като на Гюнар Воге. И мисля, че мога да те разбера. Разбирам, че търсиш нещо, за което да се хванеш. Но сгъваемият нож не е опора и може да те облее в кръв. А да плашиш малчугани, не води до светло бъдеще, Юхан.

— Казах ти да не ме наричаш така…

— Окей. Как да те наричам тогава? Били Детето 19 19 Герой от американския фолклор. — Б.р. ?

— Казвам само… И те предупреждавам. Не влизай при майка ми. Ще си изпатиш.

Отвътре се чу грубият глас на Хилдур Педершен:

— С кого разговаряш, Юхан?

Той ме погледна твърдо. После викна високо:

— С никого, мамо.

Казах:

— Ако ме наричаш Никой, аз ще ти казвам Никъде. Можем да образуваме дуо под името „Никой Никъде“. Не е ли весело?

Не, не му беше весело. Той каза:

— Изчезвай, Веум.

Аз отговорих:

— Успокой се, Юхан. Ще задам на майка ти само един въпрос. Нито повече, нито по-малко. И няма да позволя да бъда възпрепятстван от когото и да било.

Той вдигна към мен тънкия си показалец, напомняйки ми проповедник:

— Последно предупреждение, Веум.

Бутнах показалеца и собственика му настрана, влязох в жилището и тръшнах вратата зад себе си. Той силно я ритна отвън, после чух бързите му стъпки по балкона и навън.

— Юхан? — чу се дрезгавият глас на майка му отвътре.

— Веум — казах меко аз и влязох в стаята.

Тя лежеше на дивана, проснала всичките си килограми. Боядисаната й коса стърчеше на всички страни, а очите й не можеха да ме открият в полумрака. Нямаше запалени лампи, но в стаята й имаше много бутилки, от които можеха да се направят лампи, ако човек беше сръчен.

Хилдур лежеше настрани, подпряла глава на една странична облегалка на дивана, а бялата й мазна ръка й служеше като възглавница. Когато влязох, тя се опита да се подпре на лакът и да опре главата в ръката си, но не успя да координира движенията си. Усмихна ми се невинно.

— Хей… хей, Веум — каза тя, — благодаря за компанията оня път.

— Витаеш в облаците, а?

Тя отмести погледа си от бутилката.

— Вввв… итая?

Седнах на един стол до масата срещу нея. Хилдур посочи бутилката:

— Почерпи се. Помогни си сам, както казват. — Тя се засмя високо.

Казах:

— Бутилките са празни.

Погледът й стана меланхоличен.

— Всичките ли?

— Всичките.

Тогава тя се усмихна с обезоръжаваща радост, мушна свободната си ръка зад гърба и започна да рови между възглавниците. Напипа я и ръката й се измъкна оттам заедно с една неотворена бутилка водка, същата марка като останалите.

— Който търси, намира — разхили се тя.

С опитни пръсти отне девствеността на бутилката и пое гърлото й в уста за бърза проба, после ми я подаде през масата.

Взех я и я оставих до мен. Бутилката можеше да ми послужи като действителен заложник, ако тя не пожелаеше да говори.

— Не си ли жаден? — Тя ме погледна недоверчиво, сякаш беше невъзможно да не съм.

Казах:

— Не точно сега. Освен това шофирам.

— Но какво, по дяволите, искаш? — Хилдур ме дари с една от широките си усмивки. — Изхождам от мисълта, че не си дошъл да ме сваляш. — Плесна с двете си ръце като морж, който удря едновременно с двата си плавника.

Остави прегръдката си отворена като мълчалива покана.

Казах:

— Не, просто проверявам нещо.

— Какво?

— Когато ми разказа последния път за бащата на Юхан… ти май не беше съвсем искрена.

Очите й се облещиха.

— Така ли? — каза тя, сякаш не си спомняше, че сме говорили за такова нещо.

— Не. Не съвсем. Ти каза например, че той ти изпращал пари всеки месец. Може би го е правил, но ти не ми каза, че те е посещавал.

— Добре… аз…

Трудно се лъже, когато лежиш проснат на дивана с търбух, пълен с изгаряща водка.

— Да, това, което споменах, нямаше нищо общо с теб.

— Може би не. А може би да. Значи той идва тук, често ли? Един път в месеца?