Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Тя вдигна рамена, като същевременно ми кимна с глава.

— Всеки втори месец?

Този път кимването беше по-бързо.

— И се случва така, че Юхан също се среща с него? Защото той идва за това, нали? Да види как се чувства синът му, какво прави.

Тя пак кимна.

— Юхан си мисли, че той е един от обикновените ти кавалери? Ти си го оставяла да вижда своя баща всеки път, през всичките тези години, но никога не си му казвала истината?

— Не — прошепна дрезгаво тя. — Не беше нещо…

— С което той е имал общо, нали? Неговият роден баща?

— Той не му е роден баща, щом ме напусна по този начин. Той… той можеше да напусне жена си, а не да ме оставя опозорена. Истина е, че не ти казах всичко, Веум. Не съм го разказвала и на тези, които ме питаха досега.

Тя се изправи на дивана с почти спортно движение. Седеше с изправено тяло, с ръце на коленете и с глава, хлътнала между раменете. Продължи:

— Ще ти разкажа всичко. Ти си добро момче, така че ще научиш истината. Това беше единственото любовно преживяване, което съм имала някога, единственото, споменът за което още ме разтърсва, което ме събужда нощем, защото съм го сънувала. Аз го обичах, Веум, а той не ми каза, че е женен. Беше си свалил халката, преди да ме срещне, и аз напълно му вярвах, докато не забременях с Юхан… И чак тогава той ми каза истината, че бил женен, че жена му също била бременна, че ние… О, аз го обичах. Така го обичах, че не можех да кажа „не“ на нищо. И го оставих да откупи свободата си, ако мога така да се изразя. Оставих го да ми осигури това жилище, а и онова, където живеех преди това. Оставих го да издържа Юхан, да ме посещава, за да вижда момчето си. Той идваше през всичките тези години, откакто Юхан беше на половин годинка, та до ден-днешен.

— А вие оставихте Юхан да расте така, без да отговорите на най-важния въпрос в живота му, без да му дадете възможността да получи първата подкрепа, тази на бащата? Или е все едно, а?

— Той, той реши така. Не желаеше да рискува, боеше се, че когато Юхан порасне, ще увисне на врата му и ще му създаде проблеми.

— И ти прие това?

Гласът й изведнъж стана агресивен и тя избухна:

— Вече ти казах. Аз го обичах! — Избухването премина в печално хленчене. — И го обичам, сякаш нищо не е било.

Не казах нищо. Беше странно да се седи в голямата гола стая, докато навън здрачът ставаше все по-черен и по-черен. Празните бутилки блестяха, а до масата срещу мен седеше една сто и двайсет килограмова жена и ми разкриваше най-съкровената тайна на живота си.

Тя продължи с по-слаб глас:

— Но за него, за него това е било само приключение. През първите години, когато ме посещаваше, все още се случваше да поиска… Бях по-млада по онова време, по-красива и не толкова дебела. Но сега минаха много години и той ми дарява само целувка. Все едно, че сме нормални съпрузи. За него всичко отдавна е свършило. Ако въобще е представлявало нещо. За мен то никога няма да свърши, защото самата аз съм свършила. Свършила.

Хилдур ме потърси в тъмнината с опипващи очи.

— Любовта е удивителна, нали, Веум? Само че много рядко среща двама души… едновременно.

Кимнах. Бе права. Ако последните няколко дни бях научил нещо, то бе точно това, което тя каза. А именно че любовта е лош стрелец, много рядко уцелва две мишени една до друга. Върнах се към основната нишка на разговора.

— Ти беше ли точна, когато каза, че е бил моряк?

— Май не съвсем.

— Не… е, имаш право.

— Бил е офицер от флота?

Тя кимна.

— На име Рикард Люсне?

Тя мрачно се вторачи в мен.

— Но как, по какъв начин си го разбрал, Веум?

Поясних:

— Той сам ми го разказа — косвено. Или просто аз си бях извадил някои прибързани заключения, които не се оказаха прибързани.

Станах. Вече знаех всичко. Без обаче да съм наясно дали то ще ми донесе полза или изобщо нещо. Може би бе просто една случайност. Може би поначало е така, че когато човек започне да се рови в миналото на хората, винаги намира по някой труп в боклука.

Подадох й бутилката.

— Вземи, госпожо Педершен. До утре има доста време.

Тя пое бутилката и я огледа.

— Прекалено много нощи, Веум. Прекалено много бутилки.

Кимнах. Думите й прозвучаха като надгробен надпис, който можех да използвам и аз някой ден. Казах:

— Довиждане за сега.

— Всичко хубаво, Веум. Благодаря за посещението. Винаги ми е приятно. Ще се оправиш ли навън?

— Ъхъ.

Бавно се измъкнах от живота на Хилдур Педершен.

Нямах какво повече да правя. Бях някак опустошен и измъчен. Завих по паркинга към автомобила. Влязох вътре, мушнах ключа, натиснах педала на съединителя и завъртях ключа.