Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Лекарят и чужденецът излязоха. Чужденецът беше насочен към клиника, за която щеше да му бъде определена дата. Лекарят се обърна към мен:

— Ти от кой трамвай си паднал?

— От сандвикския. Още преди двайсет години. Дяволски дълго се чака, докато човек влезе при вас.

— Но си между щастливците — каза лекарят.

А след двайсет минути:

— Окей. Е то ти рецепта. Вземи нещата, които съм ти предписал, иди си вкъщи и легни. Пази леглото два-три дни и спокойствие поне една седмица. Никакви бързи и резки движения, никаква възбуда. Ясно?

Никакви резки движения, никаква възбуда! Бях си избрал вредна професия.

— И още нещо — добави той. — Никакъв алкохол!

Преди да изляза, отново се погледнах в огледалото, за да видя дали там все още виси същата картина. Да, висеше си. Само стилът й леко се беше променил.

Напуснах поликлиниката, стиснал живота си в ръце. Животът е рецепта, подписана от неопитен лекар, даващ нощно дежурство, с почерк, който никой смъртен човек не може да разбере, а и въобще не е ставало дума, че трябва да го разбира. Аптекарят, както всички ние, също изпробва шансовете си. Ако рецептата е горе-долу разбираема — оживяваш. Ако получиш погрешно лекарство, ще имаш щастието да умреш.

Сънувах.

Една полякиня седеше, не се знае защо, пред бюрото ми. Лицето й беше разрязано чак до костите и скъсено, косата й бе тъмна, а очите изглеждаха неестествено големи и черни.

Оставаше и само час до отпътуването, но по някакъв начин ни бе известно, че се обичаме. Без да знаем, се бяхме превърнали в две души — близначки, които изведнъж се бяха слели, за да бъдат после отново откъснати една от друга. Не разбирах нито дума от това, което тя казваше.

„Говорите ли английски?“ — опитах аз, но тя поклати усмихнато глава. „Френски?“ Не, не, тя се смееше доверчиво. „Говорите ли немски?“ Не, не, не. Тя се заливаше в смях и говореше на полски със силни, ясни дифтонги и звуци, които образуваха изпъкнатина на шията й.

Изпратих я до автобуса. Беше голям и зелен туристически автобус, паркиран пред „Бристол“. Дори й бях написал писмо на норвежки, което й дадох. Разбрах, че иска да й дам адреса си, и намерих отнякъде парче смачкана хартия. Тя имаше молив, който едва пишеше. Върхът му бе съвсем тъп и аз почти издълбах името и адреса си върху късчето хартия. Беше отчаяна борба с времето. Тя вече трябваше да се качва в автобуса. И ние се целунахме. Устата й беше като влажно есенно листо, отронено от дърво и погалило лицето ти, преди да изчезне.

Когато се събудих, продължавах да се чудя как ще преведа писмата й от полски, дали познавам някого, който разбира този език, или трябва да си намеря речник и сам да се оправям.

Лежах в леглото върху завивката. Бях си събул обувките и съблякъл якето. Но ризата и панталоните си бяха на мен. Навън светлееше и нямах представа колко е часът. Нямах никаква представа как съм се добрал до тук. Трябваше да се напрегна, за да си припомня името. Ако някой ме беше попитал на колко години съм, щях да му отговоря — на седемнайсет.

Лежах напълно спокойно — от етажа над мен се чуваха приглушени гласове.

Откъм тротоара се носеха детски подвиквания, а от града — вечният тътен на автомобилното движение. Един кораб надуваше сирена някъде във фиорда, а горе някакъв реактивен самолет кръстосваше небето и сякаш разтърсваше въздуха.

Внимателно преместих главата си, за да мога да видя през прозореца покривите на къщите и облаците — сиво-бели, с лек светлокафяв оттенък, подобно на креп хартия. Главата ми сякаш бе изгнил портокал, настъпен от някого.

Вдигнах лявата си ръка и я размахах пред очите си. Ръката беше от олово, а часовникът бе спрял. Циферблатът му беше счупен. Вдигнах глава и се огледах за будилника. Полезрението ми се разби на парчета, а стаята взе да се наклонява. Отново потънах в леглото. Когато пак отворих очи, бе вече тъмно.

Въздухът в стаята беше тежък. Върху пода над главата ми се чуваха тежки стъпки. Някой изключи телевизора си и пак се върна обратно с тромавата си походка. Над света бе паднала нощ.

Седнах внимателно. Стаята около мен пак се завъртя, но аз си запазих зрителното поле непокътнато. Спуснах краката си на пода пред леглото и бавно се изправих. Успях да се задържа прав.

Отидох до прозореца, свалих райберите и го отворих. Той се удари в стената, а аз се наведох навън. Вечерният въздух ме обгърна: студена смес от пушек от комините, стари газове от занемели автомобили.