Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Не само понякога, а винаги. Но ти все още не си ми отговорил на въпроса.

— Добре, добре. Не съм спал с нея. Така беше. Но езикът често ни прави шеги, нали? И бездруго споделих с тебе прекалено много. За всичките си жени. И за това колко пленен бях от нея, от Венке. Как тогава да ти призная своето първо голямо поражение? Просто това ми бе невъзможно, Веум. Не можех… аз съм мъж и не мога да се тюхкам, че някоя ми се е опънала с „не“.

— Значи тя те отхвърли?

— Да, каза „не“. Просто и направо: „не“. Попитах я дали мога да вляза и да остана с нея. А тя: „Не. И дума да не става, Рикард. Не!“ Отидох си вкъщи и легнах да спя сам.

— И ти беше много трудно да ми признаеш това?

— Да, трудно ми беше, Веум.

— Както и за другото, което не ми разказа?

— Другото?

— За сина си. За единствения ти син — Юхан. Да го наречем Юхан Педершен, по прякор Джокер. Синът ти от една жена на име Хилдур Педершен, синът, комуто си помагал през всичките години от раждането му досега, ала от разстояние, винаги от разстояние. Защо не ми поразказа за него, Люсне?

— Аз… аз… Не разбирам какво общо има това с всичко останало. Аз… един мъж може да запази някои свои тайни за себе си, нали? Нима няма това право?

— Дотогава, докато не започне да прикрива един убиец, да.

— Един убиец? Но това е смешно, Веум. Да не би да смяташ, че Юхан може да е… че той има нещо общо с…

— Не, Люсне. Не го мисля. Знам, че Юхан няма нищо общо с убийството. Но то трябва да се разследва и укритото пречи за намирането на истината. Ако въобще има такава…

— Веум! — Гласът му беше станал сипкав. — Аз имам… пари, Веум. Мога да платя. Стига само, стига само да не намесваш името ми, да не даваш гласност, та хората да разберат за Юхан. Аз мога…

— Но какво толкова лошо има в едно извънбрачно дете, Люсне? Особено в наше време.

— Не става дума за това. Но мнозина ще твърдят, ще разпространяват, че аз съм го измамил. Че аз съм го докарал до положението да е тъй изпаднал.

— Хората ще говорят. И може би с основание.

— Но чуй ме, не знам кой ти плаща, ала не вярвам, че Венке ти е дала пари. Готов съм да ти платя, да ти дам моя дял от хонорара ти, Веум. За да й помогнеш. Стига да…

Погледнах нагоре към тавана. Още никой не се беше досетил да пробие там дупка, та жълтиците да ми падат направо на главата. Досега кой ли не ми обеща пари, а по някаква причина те все не стигаха до мен. Дали не ги бавят нещо по пощата?

— Вече ми е платено, Люсне — казах. — Нямаш ли още някоя тайна, която да ми довериш, преди да прекратим разговора?

— Аз… не. Не, но…

— Всичко хубаво засега. Ще се видим на някое състезание за ветерани. Тренирай днес, но не кръстосвай пътищата си с моите, Люсне!

— Аз…

Не го изслушах. Сложих слушалката. Едва след това се сетих, че той сигурно би могъл да ми набави няколко бутилки акевит на безмитна цена. Но пък веднага реших, че не бих ги пил с наслада. Нито за миг.

Трябваше да проведа още един разговор по телефона. Много важен разговор.

Белите петна по небето ставаха все по-големи. Може би, преди да падне мрак, щяхме да имаме възможността да се полюбуваме на къс синя безбрежност.

Позвъних в рекламното бюро „Палас“ и помолих да ме свържат със Сулвай Мангер.

— Един момент — прозвуча уморено-рутинен глас.

Чаках. Погледнах часовника си. Под счупеното стъкло на циферблата стрелките отмерваха хода на времето. Току-що минаваше два часът. Слънцето се беше приближило с две деления по-близо до хоризонта, там горе зад сиво-белия облачен килим, и пълзеше по него като призрак на далечно лято, плах и виновен, загдето не смее да се покаже поне веднъж.

Гласът й прозвуча с лека уплаха, явно не беше разглезена от добри новини.

— Ало? На телефона Сулвай Мангер.

— Добър ден. Казвам се Веум. Варг Веум. Частен детектив съм и аз…

Тя ме прекъсна:

— Ако това е шега, то…

— Не, не, госпожо Мангер. Не е шега. Съжалявам наистина, ако звучи така, но…

— Извинете, но в момента съм поизнервена. Пък и никога досега не съм говорила с частен детектив.

— Не сте никакво изключение. Но по същество: ще бъде може би преувеличено да твърдя, че познавах Юнас, но ние станахме с него фактически доста близки вечерта, преди… И той… той ми разказа за вас по начин, който… Е, помислих си, че вие ще пожелаете да чуете какво ми каза той. А може би в замяна пък вие ще ми разкажете нещичко за него. Опитвам се да разбера онова, което се е случило. Което наистина се е случило.

— Така ли? Но аз мислех, че полицията… О, моля за момент.