Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Добре — отговорих.

Надзирателката също се бе изправила. Гледах я как води Венке Андресен обратно към килията. Венке се движеше като болник, едва-едва посъвзел се след дълго лечение, и сякаш едра и силна сестра я отвеждаше властно към леглото.

А аз? Аз бях като вятър. Носех се насам-натам и хората почти не ме забелязваха. Задавах въпросите си и получавах в отговор нови въпроси. „Любовта е такава, нали?“, беше казала тя.

Да, съгласен бях с нея. Любовта е самотно нещо, камъче, намерено на плажа, което носиш в джоба на панталон, който рядко обуваш. Ала камъчето си е там и ти знаеш това. Знаеш, че те съпътства през целия ти живот, от раждането до смъртта — любовта е сляпа като камъче и самотна като пустинен плаж. Знаеш и това.

Излязох навън, поривист и лек като локомотив, весел като осквернител на гробове.

Града захлупи сив бетонен покрив и настана неестествен мрак. Скоро щеше да завали.

Поех бързо по кея към сградата, където кантората ми се намираше дори и когато ме нямаше там. На минаване покрай кафенето на втория етаж усетих аромата на силно кафе. Но не се оставих да ме възпре. Продължих нагоре.

Затворих се в кантората си, която ме посрещна с мириса на изсушен от радиаторите въздух и наслоен прахоляк. Миришеше на застояло като в саркофаг.

Хвърлих якето си настрана и седнах зад бюрото. На стената срещу мен висеше календар, обърнат на листа на февруари, но аз имах чувството, че не съм в състояние да стана и да го откъсна, за да се види този на месец март. Пък и картинката, илюстрираща февруари, ми допадаше повече: море, покрити със сняг покриви и планински върхове, небе, каквото рисуват шестгодишните деца — чисто и синьо.

Завъртях се на стола и погледнах през прозореца. Навън бе станало тъмно като в рог. Автомобилите се движеха със запалени фарове, сякаш минаваха през тунел. Долу на пазара продавачи разпъваха сгъваемите покриви на сергиите си, а хората бързаха да се подслонят, разперили чадърите пред себе си като щитове.

Дъждът рукна.

Сякаш морето се издигна като стена през града. Дъждовните капки бяха големи, тежки и оловносиви. Те като че се взривяваха, падайки по тротоарите и улиците, огънаха платнените покриви на сергиите и напълниха канавките с кафява вода, понесла се със скоростта на ураган.

Само за минути улиците се обезлюдиха. Хората се прислоняваха, където намереха, изпълваха магазините, но без да купуват, кафенетата, входовете. Имах чувството, че наблюдавам страхотен спектакъл. Мълниите падаха като огнени клинове. Гръмотевичните удари разцепваха простора. Потопът изми града, направи го като нов за новата седмица, заличи пресните следи от отминалите почивни дни.

Валя около половин час. Мълниите започнаха да светят подобно на далечни SOS-сигнали от джобно фенерче. Гърмеше все по-слабо и по-слабо, докато най-сетне отгласите на бурята не достигнаха до мен като къркорене на нечий стомах в края на коридора. Дъждът утихна, загърнал с блестяща коприна покривите на къщите, дърветата, планинския склон и крайбрежния булевард. Блестяха и чадърите на хората, които започнаха да се измъкват от укритията си, бледолики, но с очи, грейнали като слънца. Животът можеше да продължи.

Прелистих набързо указателя и намерих номера на Рикард Люсне. Той се обади и аз казах:

— Люсне? Тук е Веум.

— Аха? Добър ден. Благодаря ти за компанията в петък.

Слушах гласа му и си го представях пред мен: вълк. С посивяла коса като козина, дебнещ зад бюрото си, със стоманеносилни крайници.

— Току-що разговарях с Венке — подех. — Тя не желае да ти предам поздрави от нея.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

— Не беше особено въодушевена, че ти си ми разказал всичко.

— Ама ти каза ли й…

— Излъга ме, нали, Люсне? Не си спал с нея миналия вторник, а? Не си успял да стигнеш чак до там? Още един път е трябвало да си пасуваш.

Вслушвах се в тишината. Небето вече просветляваше. Беше спряло да вали.

— Какво ще кажеш, Люсне?

— Добре де. Може и да не съм спал с нея — проточи той бавно и след дълга пауза.

— Но защо ме излъга?

С удоволствие бих го гледал този момент, но нямах време да пропътувам разстоянието дотам само за да видя глупавия израз на лицето му, когато мънка:

— Нали знаеш как е, Веум… Ние мъжете…

— Тъй ли? Добре, я ми разкажи как е, да го чуя от човек, обиколил света и опознал жените.

— Чуй, Веум, не се опитвай да ме подиграваш. Знам кога съм извършил глупост. Понякога човек трябва да си слага катинар на устата.