Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— Нямаме какво повече да говорим — тросна се тя, още преди да съм си отворил устата. — Махай се. С теб имам само бели.

— Не съм дошъл при теб. А при Джо… Юхан.

— Защо? — попита подозрително тя.

— Нека да кажем, че имаме да разрешим въпроси, свързани с няколко остроноси ботуша.

Тя внимателно се вгледа в лицето ми и нещо като усмивка пробягна по нейното.

— Да не би някой да те е използвал вместо дансинг, Веум.

— Те дори не бяха ходили на кръжоци по танци — отговорих. — Пък и не ме поканиха. Досега винаги съм бил използван за украса, но сега измазаха с мен асфалта.

— С удоволствие бих те слушала, Веум, страшно си забавен, ала не и когато имам да нося на краката си сто и двайсет килограма. Не ми се стои на прага. А съвсем не съм настроена да те поканя вътре.

— Както казах, исках с Юхан…

— Той не е вкъщи.

— Не?

— Няма го. Един господ знае къде е.

— И ти наистина не знаеш къде може да е?

Тя тръсна плещи и площадката под мен потрепери.

— Не.

Вратата се затръшна под носа ми и аз тръгнах бавно надолу по стълбите.

Мислех си за разговора със Сулвай Мангер. Напрегнах се, за да чуя ехото на гласа й, което все още звучеше в мен. Виждах косата й, представях си как бих се чувствал, сведен над нея, опиянен от уханието й, от топлината на кожата й… Опитах се да си я представя с Юнас Андресен и ги виждах не в леглото, а хванати ръка за ръка, с радостни усмивки, в смълчан парк зиме, под дърветата, които приличат на черни, протегнати ръце, вкопчени в бледосивото небе, вещаещо сняг. Единственото, което виждах, бяха двама души, прегърнати, плътно долепени един до друг, на път, отникъде и за никъде, просто на път. И ето че него го няма, а тя върви сама.

И Венке Андресен… Опитвах се да мисля за Венке Андресен. Но не успявах. Виждах Роар. И внезапно ме прониза тревожна мисъл: какво ли ще стане с него?

Но Венке Андресен…

Може би Сулвай Мангер беше от онзи тип жени, които рядко се срещат и които за миг изтриват от паметта лицата на всички срещнати преди това жени, на всички познати и любими. Може би именно това се беше случило и с Юнас Андресен?

Дали?

Бях вече долу. Излязох от блока.

Усетих, че се доближавам до нещо, до някаква информация или достоверност. Сякаш разговорът със Сулвай Мангер стопи у мен нещо, сякаш едва сега разбрах същността на всичките действащи лица, които участваха в тази драма. Юнас и Сулвай, които са се срещнали с десет години закъснение. Венке, която просто е изчезнала някъде между тях. Роар, който не можеше да влияе върху събитията, с когото нещата само се случваха — дете и както всички деца — невинен. Другите, за които още не бях сигурен, че се движат в кръга на тримата възрастни и детето: Райдар Мангер, Рикард Люсне, Гюнар Воге, Сулфрид Бреде, Хилдур Педершен и Джокер.

Джокер, с когото имах да си разчиствам сметки. Джокер, с когото смятах, че трябва да говоря, преди да потърся някои други.

Върнах се до колата и си взех джобното фенерче. После минах покрай последния блок и поех нагоре към склона, където беше потулена колибката на Джокер и неговата банда. Може би те бяха горе, всички заедно. Може би седяха там и чакаха, радваха се на новия рунд с будалата Веум, любимата боксова круша за всички момчетии.

Ето че пак се промъквах напред в мрака. Дърветата леко шумоляха. Долу към блоковете някой запали мотоциклета си и изчезна. Измяука котка, готвеше се за нощния мраз.

Колибата се показа смълчана и по всичко личеше — изоставена между дърветата. И последния път беше такава. Но тогава вътре имаше някой: Роар. А когато излязохме оттам, гората беше пълна с живот.

Описах широк кръг около нея и направих няколко бързи прибежки между дърветата. Не съзирах никого. Запалих фенерчето си, пуснах лъч светлина между дърветата, стволовете и храстите. По земята около хижата имаше стъпки, ала инак не се виждаше жив човек.

Свих към пътечката, която водеше към хижата. Познах отново грапавата повърхност на използваните плоски греди. Остатъци от цимент и бетон лежаха като брадавици и израстъци покрай външните стени. На едно място от земята се подаваше арматурно желязо.

Поспрях се и прилепих ухо на вратата. Чувах единствено пулсирането на собствената си кръв — в слепоочията и в тъпанчетата на ушите си.

Внимателно протегнах лявата си ръка и бутнах резето на вратата настрана. Никакъв шум. Пълна тишина.

Отново се огледах. После насочих бавно лъча от фенерчето към отвора на вратата, осветих пода вътре, утъпканата земя с мръсните вестници.