Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

— С други думи, ти и той сте имали нещо неразрешено, а?

— Да, но аз…

— Не ни вземай за идиоти, Веум — прекъсна ме той. — Ние знаем, че не ти си го убил. Пък и ние не те вземаме за идиот.

— Ти си известен с това, че никога не убиваш, Веум. Само ги пребиваш — каза един от другите полицаи.

Обърнах лице към него и го огледах. Беше тип, който виждах за пръв път. Трябваше да го запомня. Лицето му беше покрито с лунички с цвят на горчица. Косата, която се подаваше под шапката му, имаше блед червеножълт цвят и приличаше на увехнала трева.

— Изглежда, не съм запомнил името ви — казах.

— Исаксен — отговори той. — Педер.

Имаше глас, който бе най-добре да се забрави като последното изречение в нескопосан роман.

В гласа на Хамре се долавяше яд:

— Ще се задържим. Дълго.

Той се отдели от нас и се обърна към новодошлите.

Стоях и поглеждах Педер Исаксен. Той също ме погледна. Очите му бяха остри. Още един, който не ме обича. Добре дошъл в клуба. Няма да се чувстваш самотен.

Обърнах се с гръб към Хамре.

— Ще ви трябвам ли още, Хамре?

Той се извърна към мен с полуотворена уста и с вдигнат към лицето ми показалец.

— Оставаш тук, Веум! Няма да се отдалечаваш нито на метър. И ще мълчиш!

После пак ми обърна гръб.

Не казах нито дума. Отидох до едно дърво, облегнах гърба си на ствола му, пъхнах в устата си една таблетка против гърлобол и си дадох вид, че умирам от скука.

Мина известно време. Дойдоха още полицаи и дейността около колибата кипеше. Хората идваха, стояха на входа на колибата и навеждайки се, поглеждаха вътре, после отново се изправяха с окаменели лица. Някои от тях хлътваха вътре и излизаха след известно време. Какво правеха там, можех само да си фантазирам. А когато скучая, аз за съжаление имам доста мръсна фантазия.

Никой не ме заговори. Можех спокойно да представлявам част от дървото, до което стоях. По едно време от колибата излезе Хамре, погледна загрижен покрай мен и надолу към жилищните блокове, като казваше на един от колегите си:

— Ще трябва да разпитваме страшно много хора.

Докато стоях там, аз се опитах да си представя това, което се бе случило.

Джокер можеше да си е устроил среща с някого там горе, около колибата. Влезли са вътре вероятно за да говорят. Скарали са се за нещо и единият от тях е извадил нож. Можеше да бъде както Джокер, така и другият. Борили са се за ножа и Джокер бе загубил.

Ей така просто можеше да изглежда. Но това бе само предположение, което въобще не ми показваше кой може да е бил другият. А освен това то съвсем не ми казваше дали това убийство имаше нещо общо с Юнас Андресен въобще.

Но на един човек аз с удоволствие бих задал няколко въпроса, преди Якоб Е. Хамре да стори това.

Ала Якоб Е. Хамре бе казал, че трябва да чакам, че не бива да се отдалечавам нито на метър. Но той бе казал също да не обелвам нито дума, така че може би нямаше да забележи, ако изчезна. Във всеки случай не веднага.

В това, че щеше да забележи, не се и съмнявах. И моят най-добър аргумент в този случай щеше да бъде да му доставя един убиец.

Зорко наблюдавах полицаите. Нямаше да мине много време и Хамре щеше да предостави мястото на престъплението на хората от експертизата, за да започне да организира самото следствие с деветчасова рутина на ден и безкрайни разпити.

Полицаите вече бяха утъпкали земята около хижата. Някои от тях се бяха събрали на малки групички и си разменяха по някоя дума. Никой от тях не ме поглеждаше.

Раздвижих се, направих крачка встрани от дървото, върнах се отново към него и пак застанах до ствола му. Зад дървото имаше няколко хвойнови храста на една педя разстояние един от друг. Само да можех да мина между тях, и тъмнината много бързо щеше да ме погълне. Облегнах рамената си на ствола на дървото, но същевременно бавно започнах да се извъртам и да минавам зад него.

Хамре излезе от хижата. Той се спря на входа и аз забелязах, че хвърли бърз поглед в моята посока. Направих се, че не го виждам. С края на окото си забелязах, че той извика при себе си един от техническата експертиза. Каза му няколко думи и двамата изчезнаха обратно в хижата. Скрих се напълно зад дървото, влязох странично в хвойновите храсти, промъкнах се бързо около десет-петнайсет метра през рядко обраслия склон и увеличих темпото.

През цялото време очаквах, че някой ще извика, и дъхът ми бе спрял от напрежение.

Но никой не извика. Увеличих темпото. Елхите ме удряха в лицето, под краката ми пукаха съчки. Все още никой не викаше.