Гюнар Столесен - Докато смъртта ни раздели

Като излязох на асфалта, намалих ход. Правех се на случайно разхождащ се човек. Но сам забелязах, че краката ми се схващат, а напрежението ме обхваща така, че едва ли можех да приличам на обикновен разхождащ се човек.

Вървях бързо към блока, където трябваше да отида. Влязох в асансьора, без да срещна никого. Натиснах копчето на дванайсетия етаж.

Асансьорът потегли. Той се издигаше нагоре през етажите като остаряла чайка — първи, втори, трети. Мислех си за Венке Андресен, тя беше стояла също така в съответния асансьор. Четвърти, пети, шести. Юнас Андресен бе също пътувал с такъв асансьор, докато е живял там, преди всички врати на асансьори да се бяха затворили завинаги пред него. Седми, осми, девети. Започнах да мисля за Сулвай Мангер. Мислех си дали и тя беше стояла някога в асансьор като този. Но не успях да помисля докрай. Защото асансьорът спря между деветия и десетия етаж. Същевременно стана тъмно. Съвсем тъмно.

Но най-страшното не беше това, че асансьорът спря и че стана тъмно. Най-страшното бе това, че след около минута асансьорът отново тръгна. Не гладко и плавно както преди това, а на пресекулки и с вибрации. Сякаш имаше някой горе, в машинното отделение. Някои, който с помощта на ръчно управление и прекъсване на тока, бавно, но сигурно, ме дърпаше нагоре към себе си. Някой, който току-що бе убил.

Когато си заседнал в асансьор и осветлението му не работи, тогава наистина става тъмно. Над теб няма никакви звезди, никакво небе, никаква луна не хвърля илюзорна светлина по небесния свод. Няма далечни електрически светлини, нито мамещи затворени прозорци, нито лагерен огън долу в долината. Няма нищо. Намираш се в средата на мрака и ако протегнеш ръка, ще почувстваш, че мракът е твърд и метален, че те обгражда като плътна стена.

Ако си заседнал в асансьор и ти е светло, то все пак те изпълва известна сигурност, светлината те закриля и ти дава утеха. Но ако си затворен в асансьор и вътре е тъмно, тогава няма сигурност, тогава имаш чувството, че самият асансьор пълзи бавно около теб и е само въпрос на време до мига, в който ще усетиш как те захапват и сплескват стоманените плоскости.

В първата минута, след като асансьорът бе спрял, аз бях обзет само от страх. Страх, който сграбчва здраво тялото и го разтърсва без цел и без смисъл, без причина или източник. Той се загнездва в стомаха, около сърцето и в гърлото ми. Стана ми тежко да дишам, устата ми изсъхна за няколко секунди, ушите ми започнаха да пищят. Трябваше да се подпра на стената. Мракът беше така плътен, че не се виждаше абсолютно нищо и ако ми се завиеше свят, нямаше да го почувствам, тъй като нямаше точка, около която можех да се въртя в този случай.

Когато асансьорът отново се раздвижи, страхът стана друг, целенасочен, но този страх не бе така страшен, защото няма нищо по лошо от безпричинния страх, от страха без име. Когато знаеш от какво трябва да се страхуваш, тогава може да се противопоставиш на страха, да нанесеш ответен удар.

И аз знаех от какво трябва да се страхувам. Знаех, че един човек стои и дърпа асансьора към себе си. Знаех, че този човек току-що беше убил — един път, а вероятно и два пъти. Знаех, че ще трябва да се опитам да изляза от асансьора, преди да е стигнал най-горе, ако не искам да бъда посрещнат от този човек. Трябваше да направя това не за да получа медал за добра служба.

Изведнъж тъмнината се разкъса. Кабината мина покрай продълговатия прозорец на вратата, от която се излизаше на десетия етаж. Всичко стана така бързо, че не успях да реагирам навреме. Асансьорът подскочи нагоре.

Единственият ми шанс беше да съм подготвен, когато преминавам покрай следващата врата. Единственият миг, в който можех да се измъкна от асансьора, беше, когато той се изравни с вратата и може да бъде отворен. Ако се намирахме само на няколко сантиметра под или над нивото на вратата, кабината си оставаше затворена.

Отидох до стената, където щеше да се появи вратата, и поставих дланите си да се търкат по стената, усетих как тя се измъква надолу покрай тях. Очаквах да докосна разграничението между стената и вратата.

Тук!

Долната част на вратата се появи, тракайки надолу от тавана, но на човека горе ситуацията му беше ясна и той увеличи скоростта, когато критичната точка се приближи. Правоъгълният удължен прозорец се показа, аз отчаяно опипвах вратата за механизма за отваряне, ръчката. Намерих я. Хванах я и в мига, когато смятах, че асансьорът стои на ниво с вратата, аз се хвърлих наляво и се опитах да дръпна вратата на асансьора с мен.